2022/12/31

Завинаги С Някого За Една Нощ


 

 

 

 

 

 

Завинаги С Някого За Една Нощ

е просто една отдавна позната на всички история, която е и моя.

Идва навечерието, когато се изпраща старата 2022 година и се посреща новата 2023. Емоциите са много, хората вдъхновен за преживявания. Дават се празни обещания, че от 01.01.2023 ще се започва нещо ново. Поемането на  отговорност за ситуации, които е можело да се оправят много по-рано става привлекателно под привкуса на две , три или повече чаши алкохол.

Аз стоя с детето и си мисля как да си преорганизирам започнатите проекти, за да ми стига времето за всичко. Някак си ми е предизвикателно до такава степен, че съм крайно демотивирана дори да напиша на лист стъпките за постигането на целите си. "И това ще мине" си казвам, търсейки място вече 30 минути на паркинга на голяма хранителна верига, където хората стигат до бой за колички.

Може би са били гладни цяла година? Но това  не е от значение.

Реших, че няма да се занимавам повече с безмислено обикаляне на паркинга и се прибирам. Във временния ми дом, защото все пак съм наемател, цари пълен творчески хаос. Детето  иска пълното ми внимание, домашните са украсени с червено и е важно да се приготви вечерята. 

До скоро си мислех, че ще ми остава и време за срещи някой път, обаче покрай суматохата на всички празнични дни, това стана мираж. В тичането между фурната, пералнята, мивката с чиниите и разбира се правенето на домашните, вариациите за свободно придвижване някъде изобщо са извън коментар. 

Пък и кой ще търпи жена с дете и емоционален багаж? Рядко се намират  такива смелчаци. Особено след 40 г.

И все пак си спомням за моята история тази година, която ме вдъхнови да повярвам в любовта и да разбера, че вероятността да я срещна в този живот е минимална. Но съм благодарна за това, което имах и не съжалявам за нищо.

Дълго време гледах житейски филми и се надявах да изпитам "моето завинаги". Така и се случи, но за една нощ.

------------

Преди много години се запознали момче и момиче на по 16 години. Във времето, когато хартиената комуникация беше единствена и някак  по-истинска от днешната онлайн фалшификация. Днес всеки в Интернет пространството е този, който иска да бъде, но реално не прави нищо по въпроса.

Валерия обичаше да чете книги, Преслав също беше любознателен. Двамата започнаха да си пишат писма и да ги пращат всяка седмица по пощата. Приятелството им бързо се разви и станаха много близки.

Постепенно започнаха да изпитват смесени чувства, но бяха далеч един от друг. Появи се онлайн общуването, те си писаха вече през Интернет. Започнаха да се влюбват несъзнателно един в друг, чуваха се по телефона почти всеки ден през следващите няколко години. 

Валерия  започна връзка с първата си любов, която познаваше от 11-годишна възраст.  Сподели на Преслав, но това не промени общуването помежду им според нея. Той обаче изпитваше чувства към нея, но не смееше да наруши връзката й. Така момчето избра да останат приятели, защото това, което имаха, се срещаше изключително рядко. 

Валерия спря да пише на Преслав, беше ангажирана с гаджето си и не осъзнаваше, че допуска грешка. Може би защото беше млада и глупава, за да разбере същността на връзката си с Преслав. Той страдаше, но с времето си намери любима и комуникацията между двамата приятели се разреди до пълното си изчезване. 

Дали времето лекуваше? Не съм сигурна, но пък замазва очите за реалното състояние на нещата.

Минаха  почти десет години откакто Валерия и Преслав не си пишеха нищо освен "Честит Рожден Ден" всяка година.  Видяха се за пръв път лично, когато момичето започна работа и беше на обучение в големия град, където живееше момчето. Не се бяха виждали никога лично освен на снимка, но познаваха гласовете си.

Валерия беше в процес на раздяла с поредното си гадже. Тя не случваше на мъже във връзките си. Когато видя Преслав, дъхът й спря за няколо секунди. Тя се почувства привлечена от индивидуалното му излъчване. Визуално той изглеждаше като висок и красив мъж, но не това направи впечатление на Валерия, макар че тя много държеше на височината предвид факта,  че  тя е около 177 см. 

Дали беше връзка със сродна душа или пламък близнак? Нямаше никакво значение, привличането се оказа фатално за момичето.

Двамата стари приятели седнаха да пият по питие и говореха по много различни теми. Оказа се, че имат много общи интереси и виждания за нещата. Преслав обаче не виждаше нищо повече във Валерия освен стар приятел, носещ му носталгия. Той се обади на познат, защото определено не му се стоеше само с жената, която го беше наранила преди години на заведението.  Докато бяха заедно, се обади бившия приятел на Валерия по телефона, уж бяха запазили търпими отношения, но това се възприе много различно от Преслав. Ако изобщо помнеше ситуацията.

Валерия се върна в морския град, където живееше с тежест в сърцето. Писмата й бяха останали в родния й град, който беше напуснала преди много години. Но сега носеше спомена за срещата с Преслав. Това преживяване я радваше дълго време, защото се бе почувствала ценена заради това, което е.

Минаха няколко години с познатото "Честит Рожден Ден" и няколко съобщения кой къде работи. Междувременно Валерия роди дете на човек, с който мислеше, че ще прекара живота си, но знаеше интуитивно, че едва ли ще се случи точно така. Проблемите си личаха отдалеч и се задълбочаваха, но поради голямата си лоялност, жената търпеше.

Старите приятели се видяха още веднъж в града, където живееше Валерия. Тя изпита същото привличане като при първата среща, но ситуацията от страна на Преслав се повтори. Той си извика познат, за да не стои сам с момичето, с което си пишеше преди много години заради това, което споменът за нея му причиняваше.

Минаха още няколко години. Валерия приключи връзката с бащата на детето си и остана сама майка по избор. Предизвикателствата бяха много, трудностите още повече, но тя ги преодоля, плащайки цената за избора си.В крайна сметка жената беше много наясно какво я очаква след раздялата с бащата на детето й - финансова криза и никаква романтична връзка повече, поне докато детето е малко. Мечтата й за голямо семейство и къща беше разбита и погребана някъде измежду ежедневните битки за съществуване и балансирането на психическото състояние на детето и самата нея. Но пък двете дами постепенно си изградиха общ живот и се почувстваха по-добре отколкото съжителство, пълно с емоционално и физическо насилие /2 пъти/.

Всички избори имат последствия, но не всеки има уменията да ги понесе и преодолее. Силата не е за всички.

Лятото на  2022 година, след 22 години познанство Валерия се осмели да звънне на Преслав след последните 8 години невиждане. Но пък мъжът беше поздравил жената за това, че е станала майка. Беше щастлив за нея, като добър приятел. Разговорите между Валерия и Преслав бяха дълги. Те се опознаваха наново, но вече не бяха момичето и момчето, които започнаха да си пишат като тинейджъри.  В отношенията им имаше носталгия, честност и тъга. 

Отначало Преслав реагираше по-гневно на някои думи, защото Валерия беше крайно нетактична. С времето взаимоотношенията им се избистриха, жената вдъхновяваше мъжа да постига целите си. Говориха около 5 месеца по телефона почти всяка седмица. Валерия изпитваше все същото привличане към Преслав, но той се пазеше от чувства, защото сърцето му беше изстинало към нея преди много години, а и душевните му рани взимаха превес над емоциите. 

Хората не се обвързват заради минали рани или страх от разочарования. 

Дойде есента. Отношенията между Валерия и Преслав бяха много особени, имаше флирт, имаше и приятелство. Жената си помисли, че може би е срещнала нейния човек. Той изглеждаше впечатлен от нея. Тогава Валерия реши, че ще отиде при Преслав. Тя знаеше, че направи ли първи стъпки към мъж, го губи или поне това показваше опита й с връзките до момента. Но въпреки това, тя се качи на колата си и измина близо 500 км да види Преслав с идеята само да го прегърне без очаквания за нещо повече. 

Валерия знаеше, че като жена на 40 с дете е по-скоро бита карта в очите на мъжете, които определено не биха я погледнали по романтичен начин, не защото не беше привлекателна, а защото по-скоро плашеше с ексцентричността и самоувереността си. 

Младите и неангажирани момичета  привличат вниманието на мъжете във всички възрасти. Определено тези дами ще винаги ще са първи избор.

Валерия стигна до града на Преслав. Прегърнаха се и тя за пореден път се убеди, че любовта й към него няма времеви граници. Той вече изглеждаше по-зряло, но всичко в него я привличаше неустоимо много. През цялото време бяха заедно, той я запозна със семейството си, напомняйки, че преди 20 години е трябвало да дойде да живее при него. После я заведе на среща с приятелите си. Все неща, които Валерия мислеше, че говорят за сериозни намерения. Но през цялото време той  не й направи комплимент и изглеждаше някак далечен. Отначало Валерия мислеше, че нещо го притеснява.

Вечерта, докато говориха, сърцето й се разтуптя много силно, защото не можа да контролира чувствата си. Той я целуна и тя му отвърна. Насочвайки се към леглото му, той каза "Не трябваше да става така". "Да спрем ли дотук", попита жената. Така й не прекъснаха започнатото.

Докато лежаха и правиха опит за любов, Валерия много ясно разбра, че той не я вижда като романтичен партньор. Беше много болезнено за нея, но не спря започнатото. Като цяло, сякаш целуваше и правеше секс с камък, защото не усети страст, която се предполагаше, че би трябвало да има.

- Едно 20-годишно приятелство стигна до леглото, между краката ти? - думите на Преслав прозвучаха цинично за Валерия - снимай ме така. Тя се отдръпна, но изпълни желанието му, без да се появи в кадър, и се отдалечи от него. Искаше да заплаче, но запази хладнокръвие. Не му беше сега времето за сълзи, щеше да има достатъчно като се прибере.

Доста странно желание, но може би беше по-скоро показно, че нещата няма да се получат между тях по начина, който жената си представяше.

Накрая заспаха прегърнати, но като че ли само Валерия изпитваше щастието, което търсеше толкова време - да спи цяла нощ в прегръдките на любим човек, с който се чувства сигурна. Но колкото и да си представяше, че това е нейното "завинаги в прегръдките на любимия", знаеше, че е само за една нощ. Въпреки това, цялата нощ го прегръщаше, за да запази спомена за любовта си към него. Целуваше го по врата нежно, знаейки че повече това няма да се повтори.

Сутринта, Преслав се събуди и прегърна Валерия, погали я по косата и я целуна. След това стана от леглото и излезе. 

Когато жената стана, се облече набързо. Настана едно безкрайно неудобно мълчание. Тя се опита да го прекъсне като докосна ръката на Преслав, докато й правеше кафе. Той не реагира на допира й. Сякаш това беше нещо грешно.

Мълчанието продължи, докато Преслав не покани Валерия да излязат да се поразходят и да пият кафе. Седнаха да пият кафе още по-мълчаливо.

- Явно избързах с идването си, за което съжалявам - направи опит за разговор жената - Извинявай, ако съм те засегнала.

- Не, ти извинявай ако аз съм те засегнал - отвърна Преслав напрегнато.

- Напрегнато е между нас. Но и това ще мине - усмихна се Валерия. После настана още по-продължително мълчание.

- Разкажи ми защо се раздели с бившия си - попита Преслав. Жената разказа историята, за да се стигне до поредното неловко мълчание.

- Виж, аз не съжалявам за нищо - каза Валерия.

Дълбокия облак на мълчание се поразреди, но дойда време жената да се качва на колата си и да се прибира. През цялото време държеше под ръка Преслав, мълчаливо и влюбено. 

Тя го помоли да спре неговата кола да се поразходят до едно езеро. Слезнаха и вървяха бавно.

- Днес денят е хубав.  Наслаждавам се на компанията ти и спокойствието - пореден опит от страна на Валерия да подведе разговор.

- Не ти ли омръзна да ме гледаш? - попита Преслав.

- Не - Усмихна се жената. Продължиха мълчаливо. Валерия искаше да се снимат, но спътникът й отказа, защото не обичал да се снима.

Когато Преслав изпращаше момичето от миналото си, той дори не я прегърна за довиждане. По всичко личеше, че счита срещата и нощта им за грешка, поне според Валерия.

Тя запали колата и почти през целия път на връщане плачеше. Когато погледа й ставаше замъглен, спираше на някой паркинг. Трябваше да се прибере жива и здрава, за да си гледа детето, което беше при баба си и дядо си. В крайна сметка то беше единствента споделена любов, която Валерия имаше.

Мина седмица след срещата между двамата стари приятели. Валерия много тъгуваше за Преслав и разговорите с него й липсваха. Отново направи крачка към него като му се обади, очаквайки да не й вдигне. Напълно оправдано, все пак не беше влюбен в нея или поне тя така смяташе. Той се обади, поговориха, някак си се разплете напрежението между тях и подновиха разговорите си.

Мина месец, той й предложи да помисли за преместване при него възможно най-скоро, защото не одобряваше ситуацията й на живот и възпитанието на детето. Валерия се разгневи, написа му много тежки думи, с които уби чувствата му до голяма степен.

Оттам започнаха по-сериозните проблеми. Оказа се, че Преслав не иска от нея да има очаквания към него, защото го напрягало.  В същото време той продължаваше да флиртува на моменти с нея, давайки смесени сигнали. Това подлудяваше Валерия.

Липсата на очаквания значи нежелание за обвързване или гледане на чуждо дете. 

А може би негледане на човека, който има очакванията като романтичен партньор. Всъщност това няма никакво значение, защото независимо от причината, е ясно, че любовта е едностранна.

Месеците си минават, телефонните разговори продължават, предимно за бизнес. Валерия няма смелостта да прекрати нацяло отношенията с Преслав, а и той не го прави. Не се повдига и въпрос за евентуална връзка. 

Валерия изпитваше болка и каза "Разбрах, че не съм твоя човек, спри да ми го повтаряш", а отговорът беше "Нищо не си разбрала". И така, във вечното неразбиране, двамата стари приятели продължават да говорят за живота, правейки се , че нищо не е станало.

Смешно, нали? А може би жалко за Валерия?

Всъщност това вече няма никакво значение. Болката си е голяма и колкото повече време минава, толкова по-сложно става да се прекъсне връзката между двамата стари приятели, които явно трябваше да си останат платонични.  

Наскоро Валерия и Преслав се видяха отново. Той настоя и отидоха на кръчма. Единствения физически контакт беше прегръдка за "Здравей" и "Довиждане".

Мъжът направи опит за по-дълга прегръдка с думите "Не бързай" към жената, но тя му каза "Чао" с усмивка, която криеше неизказаните чувства и дълбочината на любовта й към него, въпреки всичко случило се.

Жените са интересни създания. Обичат дотолкова мъжете, които не ги виждат романтично, че изглеждат глупаво, но това не ги притеснява през повечето време. Все пак във войната и любовта правила и гордост няма.

Валерия все още си мисли за нейоно "Завинаги с Някого За Една Нощ", което ще й остане завинаги спомен за стабилността на семейството, което тя няма да има повече, защото за това е нужна споделеност на чувствата, а не приятелство с едностранчива романтична любов. И все пак, ако някой познава Валерия най-добре с всичките й недостатъци и силни страни, това е Преслав. Неговото приятелство, сила и стабилност като мъж са доказани. Жалко, че такова дълбоко и дългогодишно приятелство не прераства в любов. Сълзите все някога ще изсъхнат, може би и сърцето на Валерия ще пусне Преслав  от страстната й, дълбока любов. Вярно е, че една жена на 40 г. има една неизживяна любов, която да я топли в самотата на нощите й.

А пък и бизнес трябва да се прави, нали? 

------------------

Написах хубава история, с която достойно да приключа 2022. Благодарна съм за всичко, което ми се случи. Вярно е, че любовно не извадих късмет, но пък си купих кола и ходих в Дубай. Създадох си много спомени, които да ме радват, когато детето порасне и поеме по пътя си.

А пък за 2023 ще е добре да избягвам любовните трепети, тъй като ми се струва, че ще са крайно неоснователни. Все пак, понеже сама ще живея занапред, е важно и самостоятелно да си печеля парите за всичко. Що се отнася до децата, които винаги съм искала. Е, ще си направя ин-витро и ще си отгледам сама, все пак имам опит с това вече. А пък и човек следва мечтите си, независимо колко са шантави.

Честита Нова Година! На мен, детето ми и всички, които са успели да прочетат написаното.



2022/12/06

Омръзна ми


Омръзна ми да търся вечната любов 

Поглъщайки емоционалните отрови

И да надничам през накъсани покрови.

Превърнах се в спасителен кивот

На същества, който мислят ме за роб,

Защото добротата ми не им се нрави.

И на Използването гледа се като на Бог,

Който разпорежда се с всякакви любови.

Защо попадам все на фалшивите сърца?

Или пък твърде рано е да се говори 

За неща, които стават знак за "Стоп"

Преди дори да се стартира спора

Дали, или, ще има нещо между нас?

А в действията несигурността говори. 

Омръзна ми да търся истинска любов, 

Живеейки безмълвно в илюзорния живот,

За който предпочитам да творя история,

В която няма да имам разочарования.


2022/11/11

До основи


 

В постоянна мрежа на съмнения

Без компромиси и с вечно неразбиране

Обикновено всичко бързо свършва

Защото два характера са коренно различни.


А още по-лошо е, че никой не разбира другия

И няма как между тях сплав да се получи.

Когато едностранна  е борбата за връзката

Безспорно това събаря моста до основи. 

 

Сълзите от радост се превръщат в безразличие,

а близостта в отминал, носталгичен спомен,

когато всичко някак изглеждаше стабилно,

истинско, спокойно и прочувствено.

 

И все пак за себе си ще кажа,

че за пръв път се чувствах сигурна

в ръцете на любим, но с гордостта си тръгнах,

защото не искам да насилвам чувствата на другия. 


Така че, да, изгарям моста до основи,

защото като че ли не виждам други изходи

през огъня на страстите и мнимото приличие, 

уви, този мъж дори не ме прегърна на изпращане.


 

 






2022/11/02

Падение


 

И тъй изминаха годините,

в които спомените топлиха завивките.

Десетилетията  даваха усмивката,

която днес превърна се в падение.

 

Отдавна казали са хората, 

насила хубостта не става.

Когато има едностранчива романтика,

приключила  приятелството в одеяло. 


Дори безсмислено е да потушат сълзите си,

създадени от физическа измама онези двама,

посмели да разрушат свързаността си,

градена през годините чрез страст и драма.


Наистина изглежда ситуацията тежка е,

мъжът да сподели леглото си  с дама, 

която обичал е почти като сестра си,

в чието тяло страстната любов към нея той я няма.


Изгубено е душевното благоприличие,

завоите клонят в лабиринт от безразличие,

прикрито от срама на нарушена диаграма 

на връзка дългосрочна да изчезне под юргана.


Приятелството не винаги означава свят за двама

в любовен план, покрит с романтичната изява

на чувства, дълбоко някак си погребана,

защото минало е твърде много време.

 

Страстта понякога показва се пияна

и търсеща утеха в  приятелското рамо,

но плаща се цената в уединение

и срам, че е  извършено падение.


Светът не винаги е рай за двама

особено ако е създаден неестествено

в моментното влияние

на сексуалното желание.



 


2022/10/22

По пътя

Настъпи време да продължа напред

Сред останките от сълзи и трохи

Внимание, което си изпросих.

Нима това бе моето призвание?

Аз често пиша никой да не моли

За внимание и да получава оправдания

От разни хора, които са несигурни

Какво точно искат  от човек до себе си.

Но някак си се ядосвам и ми писва

Да слушам какво и как не може.

Поне да беше казано директно,

По-добре щеще май да се получи.

Но днес отивам да зареждам аз колата си

И да продължа по пътя си, в търсене на дом

За душата си. А може би и физически.

Защото само по пътя съм без угризения,

че искам нещо, някой или други глупости,

които си крещи съдбата, че не са за мен.

Уви, в крайна сметка, права е.

Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си,

че има нещо близко с душевно и емоционално непознати.

Та, дойде време да се събудя някак си

И да поема смело по своя път

Защото ми омръзна да само-спъвам краката си,

когато казват да бягам надалече,

А аз стоя, и не помръдвам

В очакване на нещо да се случи,

Но като всичко, което дълго пиша - си остава само чакане.

Та, дойде времето да поема по пътя си

отминаха години, грешки, чувства, но все пак успях

Да се намеря  и създам мир в душата си.

 


2022/10/16

Просто да искам

Отново стоя и се чудя

Защо все още тичам

След Хора, с които няма как да деля своя свят


 

И някак си се прехвърнах в преследвач.

А като жена не ми прилича

Да правя първи стъпки за любов

Където няма взаимно привличане.

Тези, същите чувства изгоряха до пепел

Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях

И ги изпитвах, докато не почувствах глад

За повече от нещо, което просто да искам

Но да го имам, няма как

Дори и с вечна борба,

Защото и сам война е войн,

Обаче това не важи в любовта. 

Та така, отдалечавам своите стъпки

Защото няма смисъл от суета

Когато липсва протегната ръка

Или просто се среща

Една безкрайна студенина.

2022/10/14

Цвете


 

"Понякога дълбоко се чудя

Какво ли съм за него?"

Си мислеше красиво цвете

И покрай него мина пчела.

"Не търси отговор в тишината,

Защото е ясен, щом гледаш натам"

"Нима не означавам нищо?"

Прокрадна се по цветето росата 

"Нали го знаеш резервния план?"

И цветето проля една сълза,

В която се криеше мълчанието на река,

Дълбоко приспана от тъгата

На несподелената цветарска любов.

"Ех, значи ще имам пореден приятел,

Който не ме търси за друго, освен покров,

Успокояващ чувствата му в играта,

Наречена вярност, но не любовна, до гроб."

Отиде си красивото цвете, 

Както и работливата пчела,

Създали ливада за други, 

Все пак е хубаво да има мечта.

 


2022/10/13

Далечна Любов

И тъй, приспивам тази нощ

Далечни носталгични чувства.

А някога можеше това да е любов,

Която да е с мен, докато се спомина.


Но днес е просто тъжен спомен,

Чието осъзнаване боли.

И всяка моя мила дума

Си мисля, че душата ти руши.


Какво ли значи сляпо да обичаш?

Аз все си мисля, че е тишина,

Която издига вътрешните чувства

Създаващи на любимия крила.

 

И все пак, някак носталгично

 Прелиствам старите хартиени писма.

Наистина, аз някога така обичах, 

Но осъзнавам го едва сега.

 

И ми се искаше да нося онзи пръстен,

Който даряваше ми твоята душа.

Уви човек докато остарява, все се учи 

Дори това да става в мълчание и в тъга.


А днес, когато утрото настъпи

Разбрах как далечна е любовта,

Която нося винаги в ума си,

Уви, не мога да върна времето назад.


И все пак искаше ми се да те обичам,

Защото това бе истинска любов. 

Но днес разбирам, че не ми прилича

Да ровя в пепелта на твоята покров.


Защото аз за теб съм минал пламък,

А феникса е късно да се появи сега.

И все пак вярвам, ще остане

Взаимоуважението в нашите сърца.

 



2022/10/12

Трудно достижим

 


Отново аз май се влюбих

В трудно достижим човек.

По-скоро, бих казала, далечен,

Защото ограничение е любовта,

Когато има по-съществен фактор 

За действия в условия на тъмнина,

Която важно е да се прегъне.

Сред всичко се намира светлина.

И тъй, душата ми не ще посърне.

Като дете наивно подавам своята ръка,

Дори отсрещната страна да не отвърне,

За мен по-важно е да споделя скръбта

На този, който някак зъзне

В избраната от него самота.

Когато някого обичаш,

Приемаш неговия избор

И важно е да му дадеш крила.

Дори душата ми с тъгата да осъмне,

Аз зная, че редно е така. 

А правилно ли е, или пък грешно?

Не зная, в настоящата житейска суета

На чувства, някак си недопустими,

А може би така изглежда любовта. 

И все пак, добре е, че умея се влюбвам

Това говори ми, че жив ми  е дъха,

Сред тази поголовна смъртност 

На хиляди заобикалаящи сърца,

Забравили какво е истински да обичаш

Между себелюбието, дълга и отговорността,

Или пък да кажем приоритети на грижовност,

Но някои май го наричат коване на съдба. 

Отново аз май се влюбих

В очите на уникалността,

Която си позволих да виждам

Като огледало в сродната душа.

 



 

 

2022/10/10

Обяснения

 


Така, аз нямам нуждата от обяснения

За твоята "приятелска" любов.

Изглежда аз бях твоето спасение, 

Когато потъваше в емоционален гроб.

 

Сърцето ми, безупречно като определение

Премина през необичаен тракт.

Да вярва в съдбоносното течение

И в силния, сроднодушевен пакт.


Прескочи пулса веднъж, а после дваж.

Защо ли се почувствах като паж?

Омръзна ми да гоня дивите течения,

Потънали в рамката на мониторния здрач.

 

Не, аз не искам обяснения

За това защо не се получи, или как

В противоречивите движения

Между флирта и далечината в нас.

 

 


2022/10/09

Липса

"Липсваш ми!"

"И ти на мен!"

Лъжливи думи под формата на суета,

Заучена от филмовата романтичност.

 

Ако толкова ти липсвах,

Защо не си до мен сега?

Дори да е чрез телефонна неприличност.

Не чувствам допира на твоата ръка.

 

Или пък успокоителна прегръдка,

Която да докаже сигурността

На фразите, които  самоуверено изричат

Две личности, в игра на безсмислени слова.

 

Какво означава да има липса?

В голотата на една душа,

Създадена уж от двама,

А всеки спи в своя си креват.

 

И как ще се усети тази липса?

Когато няма двупосочен кръговрат

Между рокада от тела, и опияняващи целувки. 

Това ли ще нарича днес ярка  страст?


Не искам и да слушам за такава липса

Това е друго име за споделена самота,

С  която хич не искам да привиквам, 

Така че нека се спести една допълнителна лъжа.





 

2022/10/08

Фантастичност


 

И днес сънувах минали сълзи

Преди да ги накарам да изсъхнат.

С пословичност и фантастичност.

Не съумях да спра страстта,

Която някак доведе ме до прозаичност,

Така е, когато е едностранна любовта.

А как много исках да усетя втора личност,

С която да споделям своята самота

На такива нетипични чувства.

Дали не е от  възрастта? 

В писания за фантастичност

И мокрене на белите листа

Отлитат ценни мигове на пищност,

Която се оценява само от душа,

Жадуваща дълбоко да обича.

Уви, прегръщам се с мъгла

На мисли, които не привикват

Докато не спре обсебваността

И аз не реша да си тръгна

От играта на фантастичност

А после? Остава поучителна тъга.



2022/10/07

Уиски

С аромата на Уиски 

И джаз минава си нощта, 

В която гонят се редица мисли

Дали пък всичко не е суета?

 

Особени трепети витаят в съня.

Реални са тогава, без изживяна самота,

Която утрото с петел навява,

А няма никъде протегната ръка.

 

И все пак силата да се пие Уиски 

Решаваща е за лекуването на душа,

Която си мечтае за редица чувства,

Познати от всички форми и изкуства.


За бягство някъде далеч,

Където няма хора и съдба,

Отразена в сухотата на очите

Или пък празнота в душевността.

 

Ще продължа да пия своето Уиски

В не очакване да се само-разбера.

Навярно не ми подхождат чувства,

Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза.


Аз пия своето Уиски,

Сама, и слушам джаз.

Насред обърканите мисли,

Ще се наложи любовта да спра.


Добре, че имам трите вида Уиски

Джон, Джак, Джони и тайфа, 

Защото само те оправдават риска

Напред да продължа без участие в игра


На думи, мисли, чувства,

Които не е е редно да осуетя,

Защото аз знам, че следвам мисли,

Които никой, нито аз някога ще разбера



2022/10/06

Случка


 

Не вярвах, че пак ще ми се случи

Главата ми с любовно вино да се завърти

Уви, измежду бягствата не се научих

Да  пазя от заслепяването своите очи.

 

Романс ли бе, като на кино?

От двадесет и две години ток

Да мине пак през днешната ми жица

Разрошвайки подредения ми, ежедневен кок.


С тези чувства пак изгубих май съня си,

Дано не се окажа като жената Дон Кихот.

И страст, и радост, заплитат се в нагласа

Не искат и да чуват, че има дума "Стоп".


Уви, посрещам тази случка

С любопитсвото на смок,

Който търси да се скрие в дупка,

За да не се изгуби в тази си любов.


 


2022/10/05

Времето в сърцата

 


Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата?

Почти като прашинките на пясъчен часовник. 

За кратките минути по лицата

Останаха следи от минали емоции,

Довели днес до безразличие. 

 

Да споделим само, че не следваме си профила

На "Фейсбук", загубили сме идентичност

Във виртуалните "Игри на Волята".

А искам да ти кажа, че ми липсваш

Но смея ли да тръгна срещу своята първичност?

Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки

Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста

Ще хукнеш надалече, ведно с другите, 

Които някога преследвах с честност.

Със спомени от цяла вечност

Не се създава истинското влюбване.

Защо ми казваш, че въпрос е на момента?

А той като че ли бе изпуснат.

Около двадесет години, с  предизвестие.

Но днес отново си хортувам със заблудата,

Че най-накрая ще се напасна по човечност

С любим, на който да поема грижите,

Защото аз все така наивна си оставам -

Като спасителят на буреносците,

А те отлитат след като се разтреперят

От думите ми, галещи им егото

Със страх да на им възседна плещите. 

И няма днес да си кажа, че обичам те,

Дори да си представям твоята ръка,

Държаща моята в неизвестното, при пълнолуние.

Но пък красива е въпросната мечта.

Копнежите обаче са за лудите,

А аз не съм на възраст за това.

Настана вечер, моята луна изгря

Ще си  полегна, гледайки очите ти

В главата си, ще си поплача за това,

Че не мога да избегна споделената самота.



2022/10/04

Помислих си

 

Помислих си, че може би ще се получи

този път моят несподелен захлас.

А през годините те виждах  често в съня си,

припомняйки си онази първа среща между нас.

Дали пък бях, или пък не,  с ума си?

Да вярвам, че е писано да казвам "нас".

Но днес, след скорошната ни комуникация

Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас,

За теб  съм само спомен от носталгия

На младостта, когато бяхме в клас

И писахме хартиени писма, като хилядолетия.

А дневните мечтания при мен са вече час.

Страхувам да призная, че може би, обичам те,

Защото знам, че допусна ли го този факт,

съм не по-добре от птица, която е загинала,

Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг.

Ще продължа напред, под самотата на чадъра си,

Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз. 

Дори не тръгват да текат сълзите ми,

Защото нищо, никога, не се започна между нас.

 

 


2022/10/03

Като че ли есенно



И тъй, от мен, любов, си тръгваш

Като дихание в нощта на есен.

А лятото, къде проспах тогава?

Дали в морето, или пък сред медузите?

Неистово копнеят устните

Да пийнат малко  бяло лятно вино,

Което някак си виси забравено в

Забързана гонитба с чужди демони,

А пък и своите, облечени в илюзии

За минало в настоящо бъдеще.

Мирише някак си на есенна носталгия,

В мелодия на дъжд и полета на птиците

Отиващи на юг да търсят топлината.

А самотата? Ах, къде ли беше?

Във виртуални, многокрили, многоточия.

Поемам по алеите, обсипани с шумата

От цветните премени на листата

Които винаги ще бъдат все така красиви

В очите ми, които свикнали са с прехода

От днес към утре, без помен от идилия.