Житейски размисли с чаша кафе
Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми. А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства. Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие. Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“. Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън. Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из парчетата на отминал