Музикантът

Момичето бързаше нетърпеливо към мястото, където стартираше концерта на една стара, но любима нейна група. Тя чакаше отдавна този ден, пълна с вяра за грандиозен спектакъл. Така и стана. Всичко, в което се вярва, се превръща в реалност.

Прожектори. Изкуствена светлина. Бял костюм. Жица от стон на китара. Емоции. Самота в очите и гласът му. Но красива някак по своему.

Един музикант винаги прави шоу, но дали то отразява неговия живот? Едва ли или вероятно донякъде. Той не спира да го пресъздава на сцената.

Самотата пропива всяка една нота и тон в гласа на изпълнителя. Цял живот той обикаля по пътища и концерти, среща любими, които забравя с тялото си, но не и в песните си. Именно те показват смисъла, опита и същинската душа на артиста.

Има много фалш и драма в представленията на живота на музиканта. Той дарява радост на публиката, а вътрешно плаче и крещи от болезненост. На чувствата.

Валери го усещаше по същия начин. Такава е идеята. „Колко типично!” си мислеше тя и с блуждаещ поглед. Тя се затича бързо докато краката й отказаха. Беше принудена да се прибере отново в познатата си битова дупка.

Когато сме истински - Лейла и Чърчил

Времето минаваше. Лейла не спираше дори след година да мисли за този човек. Тя знаеше, че не е негов тип жена. Въпреки това, го харесваше много.

Те се срещаха понякога, за по кафе с общи познати. В същото време жената живееше с друг човек. Тя не обичаше да говори за това.

Дълго време Лейла и Чърчил не поддържаха връзка, но в един момент установиха чрез Интернет, че и двамата пишат стихове и кратки разкази. Това поднови комуникацията между тях. Те често си пишеха, но не се чуваха.

В един момент Лейла се престраши да се обади на Чърчил. Желанието й за това се появи внезапно и непредвидено. Сърцето й туптеше забързано само при мисълта за Чърчил.

Докато гледаше партньора си, с който вече дори не си говореха и не смееше да си тръгне от него, мислеше почти постоянно за другия мъж в живота си. Те продължаваха да си пишат.

Един ден Чърчил звънна по мобилния й телефон, покани я на по кафе. На срещата, която уж трябваше да е приятелска, той я държеше за ръка и я гледаше влюбено. Приятелите, които бяха с него се правеха, че не забелязват какво се случва.

Лейла се чувстваше щастлива – за първи път от много време. На излизане от заведението, Чърчил я прегръщаше. Оставиха ги насаме и тогава се случи първата им целувка - дълбока, страстна и истинска. След година отричане. Тя пробуди нещо, което Лейла сякаш не беше усещала до сега.

Двамата се държаха за ръце и се смееха, а времето минаваше и сякаш спираше в тяхна чест. Така го усещаха, искрите ги обгръщаха с невидим воал и енергията им караше много от минувачите покрай тях да им завиждат. Чърчил и Лейла, прегърнати, влязоха в скъп ресторант. Тя седна до него. Той я прегърна. В този момент жената си помисли, че това, което прави е нередно и сподели чувствата си:

-                          Знаеш, че имам дългогодишна връзка и живея с друг мъж нали? – жената не се отдръпна, но се уплаши от предстоящия отговор.

-                           Знам. Щом това те удовлетворява – усмихна се Чърчил и я прегърна силно, като я целуна по челото.

-                          Нямам сили да го напусна – промълви тя и очите й се напълниха със сълзи.

-                           Знам, твърде дълго живеете заедно и си свикнала с него. Аз също съм така с партньорката си. Нали знаеш за нея? - попита нежно Чърчил и я притисна по-силно към себе си.

-                          Да, щом така те устройва – отвърна закачливо Лейла.

В мълчание жената се радваше на момента с Чърчил и не смееше да помръдне от мястото си и ръцете му, докато не настана нощ и не затвориха заведението. Той се чувстваше жив и сърцето му се пробуждаше след дълъг сън. Така започна тяхната връзка – уникална в чистотата си.

Когато се прибра, мъжът, с когото живееше дори не попита Лейла къде е ходила и защо се е върнала късно. Поздравиха се, но той не забеляза нито лицето, нито присъствието й. Тя се усмихваше и си легна с усмивка за първи път от много време. Чувстваше се влюбена. Погледна телефона си, имаше съобщение „Лека нощ, Луничке. Ще ти се обадя утре”. Всичко, за което мечтаеше. Но се случваше с друг човек, не с първата й любов, изживяна още в студентството.

Не всичко се случва като по книгите или филмите, но е хубаво. Когато оставаме истински.

"Неразумните" мохикани

Според тълковния речник „мохикан” в преносен смисъл е последен защитник на кауза. В случая благородна. Не само на думи. Напротив, „неразумните” мохикани градят отношения и извършват действия в посока за подкрепа на другите. Без конкретни изисквания или пък очаквания. Рядко срещани люде.

Тъй като настоящето време е изпълнено с „разумни индивиди”, които гледат да са „от полза” преди всичко за себе си, дори и в общуването си, останаха едни самотни представители на доброто племе, които изглеждат някак наивни и леко луди. Те искат да подкрепят хората заради тях самите. Мохиканите уважават чуждите мечти и приемат нещата такива, каквито са. Те обаче са единици и не се замислят твърде за лични ползи.

Познавам няколко „неразумни” мохикани, които не търсят контакти само за ползите си, а защото наистина ценят личността на другите и я приемат безусловно. Такава, каквато е. С всички добри и лоши страни, в своята цялост. Самите мохикани се приемат също по този начин, в своята пълнота и човешки облик.

Голяма грешка е хората да си мислят, че са божества. Не напразно обичам една конкретна мисъл „Помни, че си смъртен”, която си припомням рядко, но живота определено ми я показва често в различни лица на ситуации.

„Неразумните” мохикани се считат за глупави от цялата онази глутница на безскрупулност, използване, премазване, агресия и материална алчност. И какво от това? Именно те спасяват хората от самоунищожение и поредно предателства, защото насочват към истината. Или както казва Анди Андрюс „Направете нещо” е принципът на човечността, макар и наивна в своята същност и някак си недосетлива за „ползите на парите в бизнеса”.

Все пак когато много „неразумни” мохикани се съберат, стават чудеса. Поздравявам всички свои хора от екипа си и малкото си истински приятели.

Сърдечно дъждовен

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудноститите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и несрещнати личности. Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба. Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор.

Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали.

В гонитбата с позитивните мисли, понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност.

Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене.

Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правят разни дълбоки сравнения. Вътрешни. И субективни.

Защо ли все се случва на другите? Постигат мечтите си дори без да следват планове. Някои пък срещнат партньора си на някое романтично място, както се случва по филмите. Може би дори да имат песен или стих за себе си. От другия. Чувстват се приети и обичани.

Сълзливи измислици, но привлекателни някак си.

Този ден го пиша сърдечно дъждовен. В книгата на живота си.

Скоро ще се събудя и ще посрещна с нова усмивка утрото. Може дори и с благодарност.

Стари приятели

Отново срещнаха се по своя  кръстопът

Дъждовна есен , увита във воал от цвят

С ветровита зима, покрита с шал от сняг

Сред  танц от пръски и прахоляк от смях

Лицата стари някак уморено се усмихват

Преминали през думи, опит, грях

Които дават им гориво и отдушник

Да продължат напред към своя бряг

В сърца безречни през острови от страх

Изпивайки до дъно всяка малка вечност

Удавена в шампанско, сълзи и познат

До болка плътен и научен глас

Да се поправят разните дефекти

На съвестта, та да не си умре от глад

Потъпквайки мечтите най-безбрежно

Защото всеки край е нов обрат

И удар от махало на часовник