Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Новогодишната еуфория мина. След много празнуване хората се върнаха към ежедневието си. Самотни, замислени, студени, несигурни и така естествено истински. Валери се разхождаше по осветените улици. По януарски, тоест със силна украса сякаш за заблуда на някого и отклонение от   пътя. Във всичко. Задъхани, умислени и бързащи за някъде. Вървяха. Начумерени. Защо ли? – Може би липсата на вяра или нещо друго, Валери не знаеше. И не искаше да научава.   Летаргия. Състояние на духа, което пробужда дълбоки, понякога леко мрачни размисли, за да се появи светлината в тунела. На задънените улици. Имаше една кънтри песен – „След всеки дъжд изгрява слънце“ и да, наистина сред всеки мрак идва светлината на прозрението. За това е нужна изолация от шума на думите и проектираните очаквания. Да се прави нещо, което не е желано от сърцето. Валери вървеше загърната в шала към автобуса си –замислена, студена, самотна и несигурна. Защото в момента така искаше, а всяко желание има последств

Author's right Със сивите сенки се сливам, изчезват цветните картини. Усещам сивото ежедневие, появяват се сиви чудеса. Виждам сивото безличие, цветните снимки в сивите им рамки. И наоколо става сиво  - студена, безжизнена сивота. Очите в мен са пустиня, не виждам нищо, само сив път. Лицата изчезват безспирно, няма мечти – само една сивота… Наоколо – сива жестокост, животът – сиво безсмислие… И мрачни, и тъжни са хората, загледани тъпо в една сивота. И аз съм поредната сива сянка, мечтая  за красота, мечтите – сиви форми. Виждам и чувствам сивото бъдеще, изчезвам като всички в сивота.