По пътя

Настъпи време да продължа напред

Сред останките от сълзи и трохи

Внимание, което си изпросих.

Нима това бе моето призвание?

Аз често пиша никой да не моли

За внимание и да получава оправдания

От разни хора, които са несигурни

Какво точно искат  от човек до себе си.

Но някак си се ядосвам и ми писва

Да слушам какво и как не може.

Поне да беше казано директно,

По-добре щеще май да се получи.

Но днес отивам да зареждам аз колата си

И да продължа по пътя си, в търсене на дом

За душата си. А може би и физически.

Защото само по пътя съм без угризения,

че искам нещо, някой или други глупости,

които си крещи съдбата, че не са за мен.

Уви, в крайна сметка, права е.

Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си,

че има нещо близко с душевно и емоционално непознати.

Та, дойде време да се събудя някак си

И да поема смело по своя път

Защото ми омръзна да само-спъвам краката си,

когато казват да бягам надалече,

А аз стоя, и не помръдвам

В очакване на нещо да се случи,

Но като всичко, което дълго пиша - си остава само чакане.

Та, дойде времето да поема по пътя си

отминаха години, грешки, чувства, но все пак успях

Да се намеря  и създам мир в душата си.