2013/07/02

Далече от хиляди

Валери пристъпваше бавно из морската градина. Гледаше двойките. Във всякакви възрасти. Те се обичаха и това си личеше ясно.
Едните караха заедно ролери, доверили се напълно един на друг и се подкрепяха взаимно, за да не загубят равновесие. Други пиеха заедно бира на плажа. Трети се гушкаха по пейките, а четвърти се разхождаха по алеята, хванати за ръце. Докато Валери ги наблюдаваше, усещаше силно самотата си. Тя им завиждаше благородно.
Както всеки човек иска емоции, страст, малко дивост, обич и истина, така го чувстваше и тя. Някои наричат тези изживявания любов, други - привличане, а трети не считаха за нужно да разсъждават излишно и се отдаваха на настоящия момент.
В крайна сметка Валери си мислеше, че в наблюденията й за двойките имаше точно толкова минуси, колкото и плюсове. Тя правеше тези анализи с цел да се абстрахира от празнотата, която усещаше в себе си и липсата на човек, който да държи ръката й.
Валери се чувстваше далече от хилядите двойки, които се оглеждаха взаимно в очите си в трепетно очакване за всяка своя среща. Те се целуваха без съобразявания с околните, прегръщаха се така сякаш се разделяха за винаги и отново се срещаха. Момичето искаше същото за себе си.
Често стоеше заедно с партньора си, пиеше някое питие и чувстваше студенина. Думите си мереше и премисляше многократно, за да няма конфликти. Дотолкова, че направо й писваше. Затова често мълчеше.
Като всяка жена, Валери искаше да се чувства притискана, любена със страст и давеща се дълбоко в мъжките очи. Явно твърде много се замисляше за тези неща. Именно тогава насочваше концентрацията си към професионални и лични ангажименти с измисленото си успокоение, че всичко ще се нареди от само себе си. Дали? Не се чувстваше уверена в отговора на този въпрос или може би не желаеше да го чуе. И все пак имаше вяра в бъдещето.
Понякога изолацията дотолкова завладяваше тази жена, че изгубваше блясъка на ирисите си, че ставаше безскрупулна в думите си. Дори вадеше сърцата на хората, независимо мъже или жени само с усмивка и голяма доза безгрижност. Разбира се, привидно като множеството житейски роли, които играеше в един общ филм с всички останали. Иронията и цинизма й плашеха и отблъскваха. Нямаше кандидати, смелчаги, които да опитат да пробият тази изкуствено създадена ледена стена. Валери това желаеше – любов до такава лудост и жертво - готовност, но сигурно гледаше много филми и четеше твърде измислени сценарии. По-лесно й се струваше да мечтае и живее в илюзорен свят от персонажи, които си имаха доверие, чувстваха обич, която показваха по разнообразни начини и гонеха приключения. Смели, борбени и с чувство за истинска чест, верни до края на себе си и мисията си.

Валери искаше просто прегръдка и усещане за общност. Тя нямаше нужда от много приказки, просто няколко, но истински, за да се почувства по-близо до останалите двойки на влюбени и малко споделеност.




2013/07/01

Дванадесет години бездействие

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава.
Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви. Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци. Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее.
Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава.
 Родителите й не притежаваха нужните финансови средства, за да подсигурят едно-годишният престой в чужбина за изучаване на езика. Курсът струваше седемдесет хиляди марки и не даваше никаква гаранция, че при равни условия с другите кандидати, ще я приемат като официален студент в някой от двата университета, в които я одобриха.
            Всъщност родителите на момичето не желаеха тя да замине, защото вече бяха се дистанцирали от едната си дъщеря. Тя живееше в Обединените Арабски Емирства и вероятно не искаха се отчуждят и от другата. Валери ги разбираше до някаква степен, но не приемаше тяхната гледна точка. Момичето преживя тежко този удар по личните си цели, мечти и изпадна в дълбоко състояние на безразличие към заобикалящата действителност.
Мечтите, разсъждаваше Валери преди години, са, за да се осъществяват. Тези мисли обаче след краткия пет-минутен разговор с майка й, се изпариха и тя изпадна в окончателна апатия.
Разочарованията са неизбежна част от човешкия живот, но когато това го преживее млад човек, който смята, че може да лети, е доста трудно да се намери отново смисъла и мотивацията да продължава напред.
Сълзите при спомена за това постоянно напираха, а очакванията са разбиваха на пух и прах още в зародиш. Когато една мечта е открадната от сърцето, то умира. Постепенно, с малки дози отровни думи, крехките човешки криле се оголват до счупване, а перата им излитат по различни и далечни места. По този бавен начин умира душата, а с нея гасне и смисъла на живота. Това най-точно описваше състоянието на младото осемнадесет-годишно момиче. Чак до днешна дата.
Сега, след дванадесет години бездействие, скрито под мисли, които подлъгваха, че е някакъв вид търсене на начин да излезе от страната, Валери ясно прозря нещата. Тя всъщност попадаше в групата хора, които като не искат да свършат нещо, търсят различни оправдания – любовни, професионални и т.н. Днес тази жена плачеше и все още вярваше, че ще замине извън тази страна, в която не искаше да живее, но хората наричаха „родна”. Валери мълчаливо признаваше изгубеното през тези дванайсет години време за промяна. Имаше два изхода – да се събуди или не.
Годините минаваха. Множество хора, случки и събития допринесоха за личностното обогатяване на момичето по пътя й към настоящия момент. На тридесет години, тя още чакаше подходящ момент или случайна възможност, която да я подтикне да замине извън страната. Нищо не се случваше или поне тя така го усещаше.
Валери се занимаваше с най-различни дела, които й запълваха времето, влизаше във връзки, които не й носеха нито стъпка напред към целта за живота в Австрия. Дори напротив, отдалечаваха я от заминаването. Дали насадени мрачни мисли или истински неща пречеха на движението й напред, тя не беше сигурна. Въпреки това обаче продължаваше да не прави нищо сериозно или поне такива чувства изпитваше.
Докога? Валери нямаше отговор. С привидно спокойствие и безизразно лице, тя уж се само-успокояваше, но вътре в нея цареше хаос на негодувание, тъга и съпротива към ситуацията, в която се намираше. Жената пътуваше сравнително често и сякаш не търсеше начин да уреди живота си извън страната, а го искаше. Валери често мечтаеше за нещата, които щеше да прави, когато се установи във Виена.

Не разбираше обаче как и кога предстоеше това събитие. Тя се дразнеше от своето бездействие и имаше нужда от силна подкрепа и ясни знаци как да продължи пълноценно напред живота си, защото не искаше да тръпне в очакване нещо да се случи през следващите дванадесет години. Валери имаше вярата, че ще промени ситуацията, в която се намираше по един или друг начин.

Филмиране

Дните минават в заучени роли.
И жанрове.
Някои смятат, че са главни герои.
Измислени.
Филмите сменят своя сценарий.
Не и актьорите.
Екранът вменява даже и думите
Без действия.
Личността създава си лимити

Във Филмиране.