Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

И тъй, приспивам тази нощ Далечни носталгични чувства. А някога можеше това да е любов, Която да е с мен, докато се спомина. Но днес е просто тъжен спомен, Чието осъзнаване боли. И всяка моя мила дума Си мисля, че душата ти руши. Какво ли значи сляпо да обичаш? Аз все си мисля, че е тишина, Която издига вътрешните чувства Създаващи на любимия крила.   И все пак, някак носталгично  Прелиствам старите хартиени писма. Наистина, аз някога така обичах,  Но осъзнавам го едва сега.   И ми се искаше да нося онзи пръстен, Който даряваше ми твоята душа. Уви човек докато остарява, все се учи  Дори това да става в мълчание и в тъга. А днес, когато утрото настъпи Разбрах как далечна е любовта, Която нося винаги в ума си, Уви, не мога да върна времето назад. И все пак искаше ми се да те обичам, Защото това бе истинска любов.  Но днес разбирам, че не ми прилича Да ровя в пепелта на твоята покров. Защото аз за теб съм минал пламък, А феникса е късно да се появи сега. И все пак вярвам, ще остане Взаимо

"Липсваш ми!" "И ти на мен!" Лъжливи думи под формата на суета, Заучена от филмовата романтичност.   Ако толкова ти липсвах, Защо не си до мен сега? Дори да е чрез телефонна неприличност. Не чувствам допира на твоата ръка.   Или пък успокоителна прегръдка, Която да докаже сигурността На фразите, които  самоуверено изричат Две личности, в игра на безсмислени слова.   Какво означава да има липса? В голотата на една душа, Създадена уж от двама, А всеки спи в своя си креват.   И как ще се усети тази липса? Когато няма двупосочен кръговрат Между рокада от тела, и опияняващи целувки.  Това ли ще нарича днес ярка  страст? Не искам и да слушам за такава липса Това е друго име за споделена самота, С  която хич не искам да привиквам,  Така че нека се спести една допълнителна лъжа.  

И тъй, от мен, любов, си тръгваш Като дихание в нощта на есен. А лятото, къде проспах тогава? Дали в морето, или пък сред медузите? Неистово копнеят устните Да пийнат малко   бяло лятно вино, Което някак си виси забравено в Забързана гонитба с чужди демони, А пък и своите, облечени в илюзии За минало в настоящо бъдеще. Мирише някак си на есенна носталгия, В мелодия на дъжд и полета на птиците Отиващи на юг да търсят топлината. А самотата? Ах, къде ли беше? Във виртуални, многокрили, многоточия. Поемам по алеите, обсипани с шумата От цветните премени на листата Които винаги ще бъдат все така красиви В очите ми, които свикнали са с прехода От днес към утре, без помен от идилия.

Посветено на екипа ни „Същности” Есенен ден. В първите дни на октомври. Същото заведение. Лека носталгия. Изпълнена със спомени за минали случки. Дори музиката в заведението напомняше за отминалите дни и вечери на срещи със сродни души. С кодово име „същности”. Романтично. Те се забавляваха заедно и се смееха много. За изцеление. На душите си и преоткриване на себе си. В своята същност. Лекият полъх на вятъра от морето изричаше дните и миговете, когато те бяха заедно. А сега всеки смело вървеше по пътя си. Свой собствен, почти без допирни точки. Хората имаха сложни междуличностни отношения, но сред тях цареше специфична близост и разбирателство. Пораждаха я преживяванията заедно. Сега доста рядко се виждаха. Толкова близки и така далечни в същото време. Валери си спомняше ясно лицето на всеки един човек с неговата уникална усмивка. Те не искаха нищо от нея, нито пък тя от тях, когато се срещнеха случайно или не, заедно. Жената пазеше общата снимка в хубава рамка и я гле

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудноститите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и несрещнати личности. Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба. Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор. Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали. В гонитбата с позитивните мисли , понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност. Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене. Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правят разни дълбоки с

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво. Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него. Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността на мозъка

Докосва вятъра и нашепва думите, които иска да чуе всеки любим, поддържащи огъня, спомена незабравим, но тъжно превръщащи пламъка в пепел... Гледа града и празните улици, покрити с прах, създаващ дима.. Дори и гората угнетена мълчи, изгубила някъде там мечтите си.. Красива тъга отразява реката от слънцето, изгаряща в парата, убиваща всеки грам живинка, неподвижен е даже и ритъма.. Изгаря от горещината и задуха и последната капка на нежността, изсушаваща надеждната сълза, живяла вечно в илюзорната визия... Сухо, но ветровито плаче времето, неспиращо тумора във всяка душа на болка, разкъсваща в дълбочина.. Носталгия по несъществуваща красота..