Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Шекспир е казал: "Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай." Докато слушах романтичната джаз колекция, размишлявах. Над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений Шекспир. В неговите думи има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят над всички около тях под формата на обвинения, че са "нагли", "безотговорни", "несериозни" и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи за себе си като честно погледне в сърцето си. Така или иначе болка във взаимоотношенията винаги има - заради разочоравания, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност.Честа причина за това е страха от самозаявяване или загуба на приятелство или партньорство. Истината е обаче много проста, когато

Шон се возеше в автобуса. Извади мобилния си телефон и се обади на Марк. „Познаваш ли бракоразводни адвокати?“ – гласът му звучеше твърдо. От този момент нататък той разказа своята житейска история. Болката, самотата, неразбирането и дълбокото разочарование се усещаха от всички слушатели по неволя в превозното средство. Четиринадесет години брак сякаш умираха изпод думите и променливия му тембър. Обвинения, прозрения и вътрешна борба пропиваха цялата му изповед. „Работех много. Не й обръщах внимание и в един момент тя спря да ми споделя. Колкото повече отивах към нея, Ванеса се отдалечаваше.   Смених работното си място заради нея. Тя постоянно ми вдигаше скандали, че закъсянявам и ме обвиняваше , че имам любовница. Друга жена не съм поглеждал за това време, обожавах я.. А тя криеше от мен много неща и започна да излиза с друг“ Сълзите напираха в очите на Шон, докато разказваше. Опитваше се да запази самообладание. Прескачаше от твърдост в тъга и страдание до желани

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето. Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше... Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи. Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи... Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от така