Щастието и лудостта на наивника

Шекспир е казал: "Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай."

Докато слушах романтичната джаз колекция, размишлявах. Над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений Шекспир. В неговите думи има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не иска да ги приеме.
Много хора имат очаквания, които прехвърлят над всички около тях под формата на обвинения, че са "нагли", "безотговорни", "несериозни" и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи за себе си като честно погледне в сърцето си.
Така или иначе болка във взаимоотношенията винаги има - заради разочоравания, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност.Честа причина за това е страха от самозаявяване или загуба на приятелство или партньорство. Истината е обаче много проста, когато един човек не събира смелост да заяви себе си пред другите, това значи, че очаква от тях или най-малкото те да се сетят. Как да стане това, като никой не съумява да разчете точно мислите на събеседника си? Получава се една игра на котка и мишка в очакване другия да направи нещо, за което той даже не знае, че трябва да го прави, а и не вижда причина за това, защото има друга мотивация и цел, за която даже не са го питали. Приема нещата така, както ги чуе, често без да задълбава или да рови твърде много заради собствените си предразсъдъци.
Доста отношения се развалят като не се казват нещата и се търсят несъществуващи причини заради разочаровани очаквания. Винаги, когато се чака нещо от някого, има разочарования. Това е безспорен факт.
Много хора очакват нещо от другите, защото или искат да ги манипулират, или защото смятат, че те мислят точно като тях, а те даже и не подозират, защото е доста далече от техните мисли.. А къде остават идеите на самата личност? Кой я пита за нейните цели, причини и стойности? Почти никой. Освен ако тя не заяви сама себе си чрез думи, които да се разберат правилно.
Ако се погледна на живота като на представление, то обикновено се свързва с радост от присъствието там и с изпълнение на различни роли от актьори. Едни са забавни, други по - задълбочени в това, което вършат,  а трети са просто прехвърчащи като пеперуди в отношенията си, гонейки лична полза. Важно е да се установи точно кой каква роля играе в собствената сцена и да се радва на присъствието на тази личност там такава, каквато е и споделянето на общите моменти, които винаги съществуват. Наистина животът е твърде кратък, за да се губи в многоточия и дългоопашати приятелства или партньорства, които носят неудовлетворение най-малко с премълчаванията и лъжите си.
Затова представлението винаги се гледа с радост, споделя се, макар че после боли, но така се гради житието и опита, за да има пълноценност и визия.
Та това си мислех над думите на Шекспир, поради поредните очаквания, които ми бяха прехвърлени, придружени с обвинения... Да, вероятно е малко или много егоистично, но в крайна сметка за мен е важно да съхраня себе си и собствената си личност, защото тя ми дава сила, радост, обич и състрадание да приема всички такива, каквито са на мястото, където са по пътя в моя и техния живот. Без излишни очаквания, с щастието и лудостта, типични за мен, наивната. Без (само) обвинения. Правя това, което чувствам добро за себе си и за другите от своята гледна точка, а дали го разбират или не, не смятам да гадая.

Когато сме истински: Историята на един изоставен „бачкатор“

Шон се возеше в автобуса. Извади мобилния си телефон и се обади на Марк.

„Познаваш ли бракоразводни адвокати?“ – гласът му звучеше твърдо.

От този момент нататък той разказа своята житейска история. Болката, самотата, неразбирането и дълбокото разочарование се усещаха от всички слушатели по неволя в превозното средство.

Четиринадесет години брак сякаш умираха изпод думите и променливия му тембър. Обвинения, прозрения и вътрешна борба пропиваха цялата му изповед.

„Работех много. Не й обръщах внимание и в един момент тя спря да ми споделя. Колкото повече отивах към нея, Ванеса се отдалечаваше.  Смених работното си място заради нея. Тя постоянно ми вдигаше скандали, че закъсянявам и ме обвиняваше, че имам любовница. Друга жена не съм поглеждал за това време, обожавах я.. А тя криеше от мен много неща и започна да излиза с друг“

Сълзите напираха в очите на Шон, докато разказваше. Опитваше се да запази самообладание. Прескачаше от твърдост в тъга и страдание до желание за власт и агресивно неприемане на фактите. За всяко нещо си има причина и вината винаги е на двамата човека във връзка. Ако единия се страхува вследствие на нежелано поведение и не смее да говори, другия никога няма да разбере какво точно се случва, защото си мисли, че всичко е наред. Това е ситуация, допускана в много семейство. Липса на диалози, която води до отчуждаване.

„Ако хвана Коста, ще го счупя от бой. Заради него изчезнаха много неща от къщата ми. Ванеса го защитаваше. Ако тя се върне при мен, нищо няма да е същото. Тя ще трябва да живее по Моите правила.“

Шон се Бореше със себе си и чувствата си. Не искаше да приеме смъртта на тази  любовна история и се насочваше към драмата, сякаш че тя ще превърже сърцето му. То никога нямаше да стане отново цяло за Ванеса и тяхната връзка, колкото и да го лепеше.

Маската на властта не винаги е успешна, дори буди съжаление, което е най-тежката присъда за всяка личност. Не е нужно човек да се прави на Господ, когато се чувства  нищожен заради болката, която изпитва. Тя се преодолява и води към нов опит и възкресение на отдавна изгубени чувства.

Когато краят на отношенията настъпи, значи могат да са само променени, никога истински както в началото. Този процес е просто началото на нещо различно, което се преживява с повече мъдрост. Дори получена през гняв и сълзи.

„Тя е майката на детето ми. Няма да я изгоня от къщи ако се върне“

Надеждата често се бърка с отчаяние да се случи нещо по различен начин. Уви, неуспешно. Когато има отказ да се приемат нещата такива, каквито са, човек се заблуждава с илюзии, които бърка с надежди за по-добро бъдеще. Иска се сила, за да се вземе решение за раздяла и да се продължи напред по пътя.

„Ванеса се изнесе. Майка й беше привързана към мен. Тя ми звънна по телефона да пита какво се случва. Казах й да пита дъщеря си.“

Когато се намесят трети лица във връзката между двама, става опасно. Има неяснота и скрити конфликти. Хората е добре да говорят един с друг открито, без да прехвърлят отговорността на някой друг или да игнорират случилата се ситуация, скрити в пясъка на мислите си с воали от чувства. Тези преживявания водят до миражи, които за съжаление не са истински.

„Тъща ми каза да си намеря друга жена и да продължа напред. Не мога да го направя и не искам да търся. Няма как да погреба своите чувства“

В отхвърляне на част от живота и късане на поредната страница, човек става разкъсан. Като стара, опърпана книга, която става само за разпалване на огън в камина.  Преодоляването на болката е трудно, но душата го иска, за да стане светла отново и да се преоткрие чрез нови пластове.

Трудно е да си същия като вчера, но е невъзможно да останеш в едно положение като си мислиш, че  продължаваш напред.

„Стига съм те занимавал,  ще ти донеса питие, което да споделим. Лека вечер“

Сред всички казани думи и излети чувства, се губи същността на случката, но човек става по-силен и се лекува несъзнателно дори без да го иска. Мислите и недоволството остават, но те са преходни. Любовта в сърцето или се ражда, израства и умира, или се превръща в привързаност, приятелство и отдаденост или просто в погребани чувства и думи. Това обаче е двустранен процес, разговори и вземане на общи решения. Всичко останало е просто едно недоразбиране, което води до загуби и необмислено поведение

Вдъхновение в пепелта на феникса..

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето. Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше...
Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи. Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи...
Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от така добре маскирано съпричастие. Както го е описал По чрез "Сън в съня". "Докога този сън и скованост" мислех си.. "Докато мина поне с малка крачка напред към индивидуалната си посока..." Такъв простичък отговор.. а толкова много дълбаене и поставяне на различни маски..Така ненужни, защото Няма смисъл от сливане на ръката с ръкавицата..  Става фалшиво и грозно.. По-добре крачка напред през болка, отколкото застой в по-голямо страдание.. Или поне така мисля аз за ролите, от които ми писна... И от безкрайната незавършеност на започнатите неща с повей на минало, които не съм сигурна, че ще завърша. В крайна сметка когато сърцето вече не иска някой или нещо, няма нужда да се рови да се търси вдъхновение в пепелта на феникса.