Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ? В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени.  Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата. Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Според тълковния речник „мохикан” в преносен смисъл е последен защитник на кауза. В случая благородна. Не само на думи. Напротив, „неразумните” мохикани градят отношения и извършват действия в посока за подкрепа на другите. Без конкретни изисквания или пък очаквания. Рядко срещани люде. Тъй като настоящето време е изпълнено с „разумни индивиди”, които гледат да са „от полза” преди всичко за себе си, дори и в общуването си, останаха едни самотни представители на доброто племе, които изглеждат някак наивни и леко луди. Те искат да подкрепят хората заради тях самите. Мохиканите уважават чуждите мечти и приемат нещата такива, каквито са. Те обаче са единици и не се замислят твърде за лични ползи. Познавам няколко „неразумни” мохикани, които не търсят контакти само за ползите си, а защото наистина ценят личността на другите и я приемат безусловно. Такава, каквато е. С всички добри и лоши страни, в своята цялост. Самите мохикани се приемат също по този начин, в своята пълнота и човеш

Вдъхновено   от тематичната среща „ Ябълката на изкушението “. Неделя е . Време за приказност . Стоя и си мисля , отпивайки кафето си за чудото на днешния ден .   От   вчерашния останаха отзвуците от мислите за живота , погледнати през призмата на ябълката , нейната символика и мястото й в легедите . Имаше множество отражения на миналия опит , счупени , за да се преоткрият наново . Накратко казано , да се започне на чисто , макар и чрез минаване през изкушения , раздори и болезнено кървене на душата .   Но това остана за вчера . Днес е ново начало . Някои хора търсят друг човек   да създаде Рая в техния живот . А нужно ли е ?   И има ли такъв човек , който иска да е всичко за друг и да живее чужд живот ? Със сигурност , но това е илюзия или нещо като бягство от действителността .   Раят се създава от личност , а тя винаги може да започне да гради наново живот

Всички приказки са с щастлив край , така е и в живота ни ако погледнем през различен ъгъл изникналите ситуации . Те понякога са като нагласени , но не ги виждаме и чувстваме , забързани в търсене на разни пантофки , придружени с принцове или пък на дами докато губим части от доспехите си – брони , щитове и т . н ..   Често пъти сред тъмните воали , мистериозни срещи и неопределени посоки се крие всъщност нашата собствена истина за живота . Емоциите , които изживяваме създават нашата опитност и ни предпазват от неправилни отклонения от истинската ни посока , стига да чуем компаса си . Знаем за Пепеляшка и нейната маскировка   в   нощта на бала . Реално тя   е попаднала не на точното място и среда за себе си , но именно затова изтърва пантофката си и принцът я намира , защото нашето съзнание е единственото , което дава ограничения . Известно е и за Спящата