Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Днес се сетих за песента, на която обичам много да танцувам "Something to Believe"  като инструктор по Зумба, но изцяло онлайн. Имах доскоро група от САЩ, но към момента танцувам самостоятелно, понякога записвам видеа, но рядко качвам на YouTube канала си понеже преди като го правех, получавах или хейт, който да кажем е градивна критика в някаква степен, или пък сексуални предложения, което ми е много далеч от целта на видеата.  Така или иначе, смятам да запиша скоро видеото по гореспоменатата песен и да си го кача онлайн, все пак ми е любима песен. Тогава най-накрая ще завърша статията си на блога ми на английски , който се чете и дори там читателите ми са много лоялни и загрижени за мен, откакто ми съществува блога. Не харесвам залите с всичките им разходи и предпочитам да си танцувам на терасата пред телефона или компютъра и като цяло не харесвам твърде оживените места. Имам приложение "ZinPlay" само за инструктори, а и като жена, обожавам облеклата тип Зумба ос

Темата за прекалената ангажираност ми е много близка тези дни. Покрай цялото Новолуние и загърбване на минали ситуации, хора, събития и чувства, като ново начало е редно своите грешки да открие човек, като мен например. Винаги споделям своя опит и знания, защото смятам, че така е редно да се прави. Приключих доста болезнени минали глави в книгата на живота си, но съм си тук и се развивам като продължавам напред въпреки болката, счупените илюзии и неосъществени неща, които очевидно не са били за мен. Късно го разбрах, но по-добре така, отколкото  никога. Днес ще напиша за ангажираността като бягство от отговорност. Да, след раздяла, провал и други негативни ситуации, хората имат два варианта за потояният им живот занапред:  1. Да плачат, пият и тъпчат в ситуацията, ровейки се в негативните си чувства докато умрат;  2. Да плачат, пият и намерят сили да продължат напред въпреки болката, разочарованието, счупените илюзии и разкървавеното си сърце. Тук идва на помощ ангажираността, при това

Днес ми е мистично, защото вече започна нов и прекрасен за мен месец, с който се поставя началото на един по-уединен и спокоен период на осъзнавания. Темата за "помирение с миналото" ми е много актуална от август месец досега. Както знаете, цялата година от януари до август астрономически погледнато, астрологическо описано и всички останали твърдения, беше цикличен и тежък период.  Всъщност, за мен и моето обкръжение си беше точно така заради начина на мислене. Има една карта таро "Пет/ица чаши", която е много показателна за миналото, бъдещето и настоящето. Тя е изрисувана от Салвадор Дали ,  който е първият художник в света, сътворил  комплект от 78 таро дизайни, който е изключително красив, защото го имам.  Та, защо споменавам тази карта? От петте чаши всъщност 3 са паднали и на равно - минало, настояще и бъдеще и всичко от тях е изляно на земята. Те са безвъзвратно разсипани, но остават 2 чаши, които все още са пълни с избори. Въпроса е дали ще се избере да се в

  В последните дни най-неочаквано се случи да водя онлайн психологическа консултация. Беше неочаквано и странно, все пак не съм ги водила от много време.  Въпреки това, възприятията ми винаги са отворени за нов опит, защото животът ми е доста динамичен. Понякога казвам, че всичко е разпределено по часове в ежедневието ми. В някои ситуации това е добре, в други - не чак толкова.  Всъщност заплетените ситуации се разрешават доста лесно - "Ставаш и Тръгваш", казвам на всички, с които работя, консултирам и най-вече на себе си. Посоката не е чак толкова важна, колкото крачките извън зоната на комфорт.  Един познат мъж ме попита миналата година август месец по път за ново място, на което не бях ходила до тогава: "Защо да си развалям комфорта, за който съм работил толкова време?" Звучи като много логичен въпрос с цялото му самоуважение, самочувствие, егоцентризъм, увереност, че човекът е постигнал много и има богатство, макар не душевно, но все пак се чувства изобилието и

  "Прощаваш, забравяш и продължаваш напред. Каквото е писано, това ще стане. Насила любов и обич не можеш нито да получиш, нито да дадеш. Толкоз за любовта между хората," каза възрастният мъж, докато загрижено бършеше сълзите на малкото дете. После го прегърна и продължи напред по неутъканата пътека. Всеки има своя път. Ако двама човека се срещнат по пътя си, ще е чудесно, ако ли не, така е трябвало да се случи. - Част от мой разказ за възрастен маг на име Фирифула Д''от, все пак обичам да пиша фентъзи и за неща от живота. Обичам да пиша истории с измислени герои. Някак си са по-истински и стойностни за мен предвид времето, в което живеем и хората, с които се общува. Не, не съм негативната дама с разбито сърце, макар че понякога ми се иска да е така, защото е някак си по-лесно да будиш съжаление и да те спасяват. Дълго време бях спасител на другите, но не и на себе си. От скоро промених ситуацията, вярвам само на себе си, слушам единствено интуицията си и гледам да не