Беше декември. Около Коледа.
Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване
се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени
картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите
с греяно вино и настроение.
Разнасяха се много аромати.
Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава
семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци.
Валери и Сейбър обикаляха. Из
различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и
отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха
за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и
буржоазия, учудващо с принципи. За времето си.
Носеше се мелодия от непознат
инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка,
лъхаща на носталгия. От отминали дни.Тя
свиреше. На арфа. Която огласяше близката улица. Валери се разплака. От
умиление, за първи път в живота си. В музиката струеше нежност и много спомени,
пълни с очакване в мислите. За нещо различно, макар и отминало, но истинско.
Сейбър гледаше каляските.
Всъщност фаетоните, впрегнати с чисти коне и усмихнати водачи. Бяха препълнени
с много туристи. Цареше оживление. Имаше облечени оръжейници. А в музеите
стояха истински мечове, красиви, чисти и истински. Атмосферата сякаш плашеше. С
оптимизма си. Лъхаше щастие.Не като в
родината.
Улиците бяха широки , а витрините
светеха със светлините си. Маркови дрехи, ръчни бижута, дори нещо като
месарница - заведение. Много весело. В нея жени с униформи обикаляха да вземат
поръчки. Имаше направено от наденици момиче на витрината. Оригинално.
С всяка стъпка Валери се влюбваше
в този град – така тих и в същото време оживен. Със Сейбър решиха да отидат на
сладкарница.В центъра на Виена. Тя беше
препълнена, но все пак намериха сравнително тиха масичка. Поръчаха си
специалитети – виенско кафе и торта "Моцарт". Да, наистина много калории, но и
приятни емоции.
В сладкарницата влезна възрастна
дама – с кожено яке, пухкава яка и много стил. Самичка. Тя се огледа с
очакване сякаш да види някого или пък просто да си намери масичка. Неуспешно.
Попита Валери и Сейбър дали може да седне при тях. Те кимнаха. Дамата седна, свали кожените си
ръкавици, показа се безупречен маникюр и се усмихна. Толкова бели зъби, които
допълваха запазеното й от годините лице. Жената беше красива. С лек грим, сини
очи и руса коса, личеше си, че е поддържана. Поръча си кафе, което разля, но с
усмивка.Сияеше. Валери за миг си представи
че да, такава ще бъде и тя на преклонна възраст, и също ще живее в Австрия. Ще
пие кафе в някоя арт сладкарница и ще е стилна дама. На това се градеше мечтата
й. Беше влюбена. До живот във Виена и я искаше до безумие.
На следващия ден Валери и Сейбър
се возиха с метрото, имаха карти за 24 часа, с които можеха да пътуват
навсякъде с всички обществени превозни средства , гледайки хората и замъците.
Дивяха се на човешките гении, които откриха в множеството галерии и стилове на
рисуване. А архитектурата? Имаше множество стилове – рококо, готика, модернизъм
и нестандартни места като напримередна
къща, в която нямаше нито една еднаква плочка . Уникално място.
Те обикаляха по цял ден. Ходиха
дори на Пратера. Увеселителен парк, пълен с заведения и интересни форми на
забавления. Качиха се на виенското колело, откъдето се виждаше цяла Виена в
пълен блясък, чистота и изящество.
Последният ден от престоя си
Валери и Сейбър прекараха в замъка „Белведере“, в частност „Горно Белведере“.
Четири часа.Огромна галерия, от която
струеше гениалност. Тя пренасяше в други светове и предизвикваше въображението.
Когато двамата излезнаха от мястото, се шегуваха. Разходка на децата из
градините на Белведере. Звучеше хубаво.
Дойде време да се прибират в
родината. Валери и Сейбър плакаха. Нямаше друга такава цивилизация за тях, а
трябваше да се прибират в позната сивота и мръсотия на ежедневието. Валери си
пожела да се върне във Виена. Вярваше, че ще се случи. Сейбър не знаеше.
Днес, след година, Велери точно това си спомняше, а любовта й си
оставаше все така силна и истинска. Сълзите също не спираха, макар че
пресъхваха, защото тя нямаше време да стои в клопката на мрачно самосъжаление
за миналото. Посоката наистина беше само една – напред и нагоре. Вечно движение
и безупречна гъвкавост. Валери отново виждаше пътя си за Виена, този път с
оставанетам завинаги. С красотата на
дните си.