Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Author's right Очи, изпълнени с празнота, изгубени в бездна на безумие... Предадена усмивка срещна самота в новото си бъдеще, изпълнено с тъга. Изчезнаха мечтите, сменени с илюзии за допир първи и последен с любовта. Умират чувствата, пораждайки заблудите за минало и бъдеще в играта на реалността. Очи безкрайно тъжни и изгубени, навяват болезнен спомен за радостта. Дълбока сянка на настоящата съдба, допуснала представата за грешна красота. 2013 г. 

Апатия отново, безумие и вечна самота, това е белега на хода на реалността. Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това, защото няма чувства истински в смъртта, с която през агонията досигаш дълбоко дъното на разбитата на парченца стъклена мечта. Мечта да бъдеш с някого, обичан при това, а ето истината – реално безразличие и суета, желание да промениш уж към добро съдбата си, да намериш обич и дори да не чувстваш самота, а в крайна сметка живееш си със заблудите и тъй, до края на живота ти, за теб света.. Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца на разбитата парченце по парченце твоя мечта, която смяташ, че ще има свое реално покритие някога, далече, в реалната ти стъклена мечта, а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...