Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

            Завинаги С Някого За Една Нощ е просто една отдавна позната на всички история, която е и моя. Идва навечерието, когато се изпраща старата 2022 година и се посреща новата 2023. Емоциите са много, хората вдъхновен за преживявания. Дават се празни обещания, че от 01.01.2023 ще се започва нещо ново. Поемането на  отговорност за ситуации, които е можело да се оправят много по-рано става привлекателно под привкуса на две , три или повече чаши алкохол. Аз стоя с детето и си мисля как да си преорганизирам започнатите проекти, за да ми стига времето за всичко. Някак си ми е предизвикателно до такава степен, че съм крайно демотивирана дори да напиша на лист стъпките за постигането на целите си. "И това ще мине" си казвам, търсейки място вече 30 минути на паркинга на голяма хранителна верига, където хората стигат до бой за колички. Може би са били гладни цяла година? Но това  не е от значение. Реших, че няма да се занимавам повече с безмислено обикаляне на паркин

Тяхната история започна мигновено, както и завърши. Като два призрака, унищожени чрез останките в гробовете си нощем. Сомбре си беше женкар. Нито една жена не се задържаше   при него за повече от две вечери и то ако не е трезвен. Една нощ – колкото, толкова. Вивиан имаше опит с дългите връзки. Както и с разделите след тях, които изживяваше по различен начин. Нямаше месец, откакто се разделиха с бившия й. След една година заедно. Той предпочете приятелите си пред нейното присъствие и й би шута без да се замисли. Тя беше уязвима и разстроена. Сомбре, въпреки пиянството си, имаше сериозни познанства. Те му осигуряваха висш пост на работното място. Вивиан представляваше част от екипа му, от десет човека. Наближаваше края на годината и съответно дългоочаквания банкет. Много храна, алкохол и безумия. Вивиан искаше да се напие. Колективът реши събитието да се проведе извън родния град на всички работници. Банкет на хижа, с много пиене. Повечето колеги имаха леки коли и целия е

Няколко дни си припомнях случки и хора, които в мое присъствие и не само заявяваха, че са вършели сами нещата при положение, че не е точно така...Но това си е тяхно мислене, не ги обвинявам. В този ред на мисли реших, че наистина е крайно време да кажа „Достатъчно“, което е трудно предвид   факта, че съм свикнала винаги да съм внимателна, уважителна и да давам колкото мога подкрепа. Смятам, че това мислене е погрешно, защото нито подкрепата е искана, нито вниманието и уважението оценени. Дори на пръв поглед неприятно, абсолютното игнориране е полезно донякъде за съхранението на личността. Макар че е по-добре да се казват нещата такива, каквито са в очите на този, който трябва. Човек обаче поради неказването на „Достатъчно“ на себе си, често пъти му идва в повече и му става   наистина некомфортно, безинтересно   и безсмислено да говори изобщо за миналите ситуации. Обаче остава усещането, така висящо на недоизказани думи. Но това не значи, че човек е лош, напротив, че от

Шекспир е казал: "Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай." Докато слушах романтичната джаз колекция, размишлявах. Над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений Шекспир. В неговите думи има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят над всички около тях под формата на обвинения, че са "нагли", "безотговорни", "несериозни" и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи за себе си като честно погледне в сърцето си. Така или иначе болка във взаимоотношенията винаги има - заради разочоравания, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност.Честа причина за това е страха от самозаявяване или загуба на приятелство или партньорство. Истината е обаче много проста, когато