Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

И днес минава. С пролетния дъжд. Отмива мисли мокри. За трепета, изпитан поне веднъж. От погледа на влюбения мъж. Дори и непознат. В полета лично не – обичани, Нима е нужно някакво отричане? Сред сухи думи, кухо разговаряне, Повтаряните фрази изморяват. С безкрайното си празно задълбочаване. В междуточия от днес за утрешния ден. Очакване за пременяване, На роли нови и някак си обществени. И днес минава. С пролетния дъжд. За някой все пак си красива. Изпива те, за да те видят. Дори и непознат. В очи обичащи и искрени.

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво. Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него. Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността на мозъка