Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

 Мълчалива Любов  Години минават А тази любов Е все така мълчалива  И остана неизживяна Нима това е истината? За отношенията в живота? Когато се срещне любовта? Онази, истинската, изпълваща Душата, която в своя захват Я души, за да не приеме, Че може да има друг човек От който да зависи мнимата свобода. Не вярвах, но и вече не страдам Защото всеки избира Дали да се бори за любовта Или да остане в комфорта На вечно очакване, Че някой отвън ще дойде Да разбие на пух и прах Познатото Не става така, нужни са сили И живец за борба Срещу масовото възприятие "Комфорта е важен Там ще дойде леко любовта" В Мълчания. Уви, не става така Веднъж се срещат душите, Които се разпознават една друга И бягат далече Така, както от вълк бяга козле Защото на страха очите са големи Това и принуждава обвивката Да се превърне в "Супер жена" За себе си, защото е отхвърлена В абстракцията на думите, Които се различават от дела. Ах, мъжете ли? Ех, как ги обичам В тяхното постоянно бездействие

                Във вечерите, когато се чувствам        Самотна и някак си счупена Чувам мелодия Която ми напомня, че някога И аз дълбоко обичах Но нямаше смисъл Защото и днес самотата Стои на прага пред вратата ми Влиза и сяда на масата За да нищим истории От времето,  когато си мислех Че всичко този път ще е вечно  А всъщност не беше Както е било винаги Четейки "Ти пак ще обичаш" Сълзите пак ме въвличат В играта си Подобно на мъжките пръсти Търсещи утеха в косата ми И после си тръгвах, Защото съм им безразлична. Кому е нужно това Двуличие? Събирайки парчетата на душата си Залепях отново сърцето си, За да се отвори наново раната Да не се чувствам обичана От този, когото така силно исках. И тогава търсех утеха в бюрото си Където усилено пишех стихове, За да забравя поредната пародия На взаимност. Днес пък, започнах да рисувам Ей така, за разнообразие И да излекувам по-бързо душата си В подготовка за следваща среща "Какво ли ще бъде?" С новите замъци от илюзии Водещи

  Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Която умело изгражда здрава с

  Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

  В началото общуването ни бе някак си магично И разговорите ни откриваха нови светове Които в часовете си на телефон разлиствахме Откривахме се всеки път в  спомените заедно Познавахме до болка своите гласове Но днес световете ни станаха различни А зная, аз подтикнах те да започнеш на чисто Наясно бях, че след това не ще останеш с мен Но въпреки това си заслужаваше до капка риска, Аз ще се преборя с гордостта в самота, Която така добре и ясно до безбожие, умея го Това направи истиността в любовта ни платонична И трябваше да си остане до последно все така. Сега е късно, а ние сме като отдалечени мишки, Със знанието, че продължим ли, край завинаги ще е това. В очакване мълчанието да убие всичко Е някак лесно, вместо да се каже с уста. Макар че всяка наша лична среща будеше искра Не бе достатътчна да се разпали любовния пожар С опита да бъдем романтично и физично близки Всеки от нас показа своите истински рога, а и жила Ти казваш, че не искаш с мен да се обвързваш,  Докато аз се залъгвам

  Днес спрях да търся любовта, Защото повечето пъти срещнах безразличие Безспорно повече и не от една страна Уви, неподходящите мъже привличам Отблъсквайки ги с моето различие Или пък интензитета ми на чувствата? Каквато и да е причината, аз съм решителна Не е за мен това преследване и суета. Омръзна ми да чакам обаждания, срещи, незначителен Интерес в очите на отсрещните огледала От днес за вчера казвам случва се Човек е вътре или вън в една съдба Останалото е само-илюзия  без контакт На две сърца и несподелящи взаимни трепети Днес спрях да търся любовта И все пак, благодарна съм, Че имах шансове да се докосна до мъжествена душа Оттук нататък ще следвам ветровете си,  Изглежда те ще си останат завинаги  моята лютивина.  

Омръзна ми да търся вечната любов  Поглъщайки емоционалните отрови И да надничам през накъсани покрови. Превърнах се в спасителен кивот На същества, който мислят ме за роб, Защото добротата ми не им се нрави. И на Използването гледа се като на Бог, Който разпорежда се с всякакви любови. Защо попадам все на фалшивите сърца? Или пък твърде рано е да се говори  За неща, които стават знак за "Стоп" Преди дори да се стартира спора Дали, или, ще има нещо между нас? А в действията несигурността говори.  Омръзна ми да търся истинска любов,  Живеейки безмълвно в илюзорния живот, За който предпочитам да творя история, В която няма да имам разочарования.

  И тъй изминаха годините, в които спомените топлиха завивките. Десетилетията  даваха усмивката, която днес превърна се в падение.   Отдавна казали са хората,  насила хубостта не става. Когато има едностранчива романтика, приключила  приятелството в одеяло.  Дори безсмислено е да потушат сълзите си, създадени от физическа измама онези двама, посмели да разрушат свързаността си, градена през годините чрез страст и драма. Наистина изглежда ситуацията тежка е, мъжът да сподели леглото си  с дама,  която обичал е почти като сестра си, в чието тяло страстната любов към нея той я няма. Изгубено е душевното благоприличие, завоите клонят в лабиринт от безразличие, прикрито от срама на нарушена диаграма  на връзка дългосрочна да изчезне под юргана. Приятелството не винаги означава свят за двама в любовен план, покрит с романтичната изява на чувства, дълбоко някак си погребана, защото минало е твърде много време.   Страстта понякога показва се пияна и търсеща утеха в  приятелското рамо, но плаща

Отново стоя и се чудя Защо все още тичам След Хора, с които няма как да деля своя свят   И някак си се прехвърнах в преследвач. А като жена не ми прилича Да правя първи стъпки за любов Където няма взаимно привличане. Тези, същите чувства изгоряха до пепел Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях И ги изпитвах, докато не почувствах глад За повече от нещо, което просто да искам Но да го имам, няма как Дори и с вечна борба, Защото и сам война е войн, Обаче това не важи в любовта.  Та така, отдалечавам своите стъпки Защото няма смисъл от суета Когато липсва протегната ръка Или просто се среща Една безкрайна студенина.

И тъй, приспивам тази нощ Далечни носталгични чувства. А някога можеше това да е любов, Която да е с мен, докато се спомина. Но днес е просто тъжен спомен, Чието осъзнаване боли. И всяка моя мила дума Си мисля, че душата ти руши. Какво ли значи сляпо да обичаш? Аз все си мисля, че е тишина, Която издига вътрешните чувства Създаващи на любимия крила.   И все пак, някак носталгично  Прелиствам старите хартиени писма. Наистина, аз някога така обичах,  Но осъзнавам го едва сега.   И ми се искаше да нося онзи пръстен, Който даряваше ми твоята душа. Уви човек докато остарява, все се учи  Дори това да става в мълчание и в тъга. А днес, когато утрото настъпи Разбрах как далечна е любовта, Която нося винаги в ума си, Уви, не мога да върна времето назад. И все пак искаше ми се да те обичам, Защото това бе истинска любов.  Но днес разбирам, че не ми прилича Да ровя в пепелта на твоята покров. Защото аз за теб съм минал пламък, А феникса е късно да се появи сега. И все пак вярвам, ще остане Взаимо

  Отново аз май се влюбих В трудно достижим човек. По-скоро, бих казала, далечен, Защото ограничение е любовта, Когато има по-съществен фактор  За действия в условия на тъмнина, Която важно е да се прегъне. Сред всичко се намира светлина. И тъй, душата ми не ще посърне. Като дете наивно подавам своята ръка, Дори отсрещната страна да не отвърне, За мен по-важно е да споделя скръбта На този, който някак зъзне В избраната от него самота. Когато някого обичаш, Приемаш неговия избор И важно е да му дадеш крила. Дори душата ми с тъгата да осъмне, Аз зная, че редно е така.  А правилно ли е, или пък грешно? Не зная, в настоящата житейска суета На чувства, някак си недопустими, А може би така изглежда любовта.  И все пак, добре е, че умея се влюбвам Това говори ми, че жив ми  е дъха, Сред тази поголовна смъртност  На хиляди заобикалаящи сърца, Забравили какво е истински да обичаш Между себелюбието, дълга и отговорността, Или пък да кажем приоритети на грижовност, Но някои май го наричат коване

  И днес сънувах минали сълзи Преди да ги накарам да изсъхнат. С пословичност и фантастичност. Не съумях да спра страстта, Която някак доведе ме до прозаичност, Така е, когато е едностранна любовта. А как много исках да усетя втора личност, С която да споделям своята самота На такива нетипични чувства. Дали не е от  възрастта?  В писания за фантастичност И мокрене на белите листа Отлитат ценни мигове на пищност, Която се оценява само от душа, Жадуваща дълбоко да обича. Уви, прегръщам се с мъгла На мисли, които не привикват Докато не спре обсебваността И аз не реша да си тръгна От играта на фантастичност А после? Остава поучителна тъга.

С аромата на Уиски  И джаз минава си нощта,  В която гонят се редица мисли Дали пък всичко не е суета?   Особени трепети витаят в съня. Реални са тогава, без изживяна самота, Която утрото с петел навява, А няма никъде протегната ръка.   И все пак силата да се пие Уиски  Решаваща е за лекуването на душа, Която си мечтае за редица чувства, Познати от всички форми и изкуства. За бягство някъде далеч, Където няма хора и съдба, Отразена в сухотата на очите Или пък празнота в душевността.   Ще продължа да пия своето Уиски В не очакване да се само-разбера. Навярно не ми подхождат чувства, Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза. Аз пия своето Уиски, Сама, и слушам джаз. Насред обърканите мисли, Ще се наложи любовта да спра. Добре, че имам трите вида Уиски Джон, Джак, Джони и тайфа,  Защото само те оправдават риска Напред да продължа без участие в игра На думи, мисли, чувства, Които не е е редно да осуетя, Защото аз знам, че следвам мисли, Които никой, нито аз някога ще разбера

  Не вярвах, че пак ще ми се случи Главата ми с любовно вино да се завърти Уви, измежду бягствата не се научих Да  пазя от заслепяването своите очи.   Романс ли бе, като на кино? От двадесет и две години ток Да мине пак през днешната ми жица Разрошвайки подредения ми, ежедневен кок. С тези чувства пак изгубих май съня си, Дано не се окажа като жената Дон Кихот. И страст, и радост, заплитат се в нагласа Не искат и да чуват, че има дума "Стоп". Уви, посрещам тази случка С любопитсвото на смок, Който търси да се скрие в дупка, За да не се изгуби в тази си любов.  

  Помислих си, че може би ще се получи този път моят несподелен захлас. А през годините те виждах  често в съня си, припомняйки си онази първа среща между нас. Дали пък бях, или пък не,  с ума си? Да вярвам, че е писано да казвам "нас". Но днес, след скорошната ни комуникация Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас, За теб  съм само спомен от носталгия На младостта, когато бяхме в клас И писахме хартиени писма, като хилядолетия. А дневните мечтания при мен са вече час. Страхувам да призная, че може би, обичам те, Защото знам, че допусна ли го този факт, съм не по-добре от птица, която е загинала, Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг. Ще продължа напред, под самотата на чадъра си, Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз.  Дори не тръгват да текат сълзите ми, Защото нищо, никога, не се започна между нас.    

И тъй, от мен, любов, си тръгваш Като дихание в нощта на есен. А лятото, къде проспах тогава? Дали в морето, или пък сред медузите? Неистово копнеят устните Да пийнат малко   бяло лятно вино, Което някак си виси забравено в Забързана гонитба с чужди демони, А пък и своите, облечени в илюзии За минало в настоящо бъдеще. Мирише някак си на есенна носталгия, В мелодия на дъжд и полета на птиците Отиващи на юг да търсят топлината. А самотата? Ах, къде ли беше? Във виртуални, многокрили, многоточия. Поемам по алеите, обсипани с шумата От цветните премени на листата Които винаги ще бъдат все така красиви В очите ми, които свикнали са с прехода От днес към утре, без помен от идилия.

- И така,   момиче, казваш, че искаш да живееш в търсенето на истинската любов – попита Агофелту с ехидна усмивка, докато фините му пръсти белеха гроздовото зърно в ръцете му. -           Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание,   отвърна с тих глас Димб Рант O ’ Ер. -           Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно..   И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни. -           Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб. Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства. -           Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества.   Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги