Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за

Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна е, но е истинска и буди размисли. Познавам доста хор а с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен. Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени, сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо. Разбие ли се на парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и понякога, дори след много го