Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Тази история е тъжна  За двама, които се обичаха някога.  Но по различно време.  И сърцата им изстинаха С неизказаните думи По Телефона  От Бездействията И Страховете.  Тъжна телефонна линия. Единия да е влюбен А  другия просто приятел Да вижда в очите на лудия Обсебващо, някак си. Настана и времето За прекъсване. Защото влюбения Е невписващ се В живота на този, когото обича И затова е по-добре да си тръгне А другия? Той има приятели, Които много обича  Не гласа от другата страна на телефона си Тъжно е. Когато някога помагаш на възлюбен А той не те вижда по този начин. Тръгваш си  С Тихи стъпки Напускаш живота му Въпреки болката И подпухнолостта на очите ти. От Тъжна Телефонна Линия. Казвайки си: "Не биваше, Защото знаех какъв ще  е изхода"

  Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Която умело изгражда здрава с

Виторио: „Отивай си, не си за светлина” – изграчи гарван. „Не искам, тя е моята единствена жена” Отвърна смело той, с мъничка тъга. „Но ти я пропиляваш, не е за тебе тя, „Сред мрак живееш, в безкрайна тъмнина, „А тя искри като луна в нощта. „За нея нужна е най-ярката звезда. „Проклетата с теб доволно поигра, Отивай си, не си за светлина, Без тебе тя ще е щастлива, Послушай мъдростта” – отлитна гарвана. И се превърна в черно множество ята. Лукреция: „Избягай на далече, хубавице” –  изгука гълъб. „Не искам, това е последица от любовта” Отвърна тя, с усмивка нежна в красота. „Ти няма как да виждаш слънце, А той е свикнал с мрака на нощта, За него нужна е напълно друга тъмнина. Проклятията не са от твоята игра, Продължавай да търсиш си лека, А той е мъртъв по душа, Сърцето няма нужда от окови, Следвай твоята свобода” - отлитна гълъба. В кълбо от чисто бели, падащи пера.

Понякога аз бягам от съня ти В търсене на своите илюзии За обща чувственост А не очаквано безгрижие В преследване на нещо от ума си Аз знам, че хората, при своите отиват А не бягат сами в далечината На лични цели с премерени движения В гонитба на импулсна жизненост Преоткривам във визия смъртта От думите и части на душата ми