Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

В игра на думи си оставаме сами. И по-добре е някак си така - по-истинско.  Наместо дълго мислени, оплетени лъжи да си признаем честно. Нас Не би. За танц любовен пагубни са устните, целуващи до безпотопност студено отражение. На Другата, която пазеше мига от крайности до Новолуния. А дотогова гонят се звезди. В очите, избодени от плач и изтъкани в лудости да търсят се будилници за слепия.. Аз зная, че далеч от лесно е да ме изпиваш в заблудата, че може да съм влюбена..  До забвение. С еднообразно скубене в потънали отдавна многоточия..Измежду другото. Аз зная, трудно е да се събуждаш  и оглеждаш в самотата ми, та тя кънти така, че чуват глухите.. На пръсти в очевадно безразличие. Ненужно е. И някак си излишно да имитираме.. Усмивки.. Породени от навика за подкрепления.. физически.Отритнати, но и напълно живи..за себе си.

Само момиче гледа жълтата луна, пролива поредна кървава сълза.. Потъва и се спира в тишина, а плува в дълбоката река на мислите, отнесени от вятъра на нова падаща звезда.. Умирайки от думите, да гони ту лудост, ту безумие... Но този път не приказно красивата, а млечно бяла бе нощта, обляна в метеорна линия – линията на смъртта...