Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Вивиан Лий потропваше леко с токчетата си докато вървеше към любимото си кафене. Тя седна на масата и си поръча обичайното – дълго кафе с шоколадова торта. Жената искаше да се наслади на момента от крайно ограниченото си лично време. Това беше храна за душата й, която стоеше разнищена като недоизплетена   сламена кошница. Вивиан Лий мина през много неща в последните месеци – от бременност до раждане на дете и разваляне на взаимоотношения с много хора. Стресът й се трупаше ежедневно докато тя не реши да стопира това, в което се превръщаше – сенчеста фигура без лъч светлина в живота си. Това беше така погрешно и ненужно и тя го знаеше. Именно за това пожела да премахне тази пагубна и фалшива изгубеност от живота си, създадена от нея самата. На свободното място срещу нея се изкачи постепенно една охранена улична котка – в бяло и черно, с дълги мустаци и пухкава опашка, която търсеше слънчево място да се припича. Уви, единственото такова се намираше именно на масата на Вивиан Л

Времето минаваше. Лейла не спираше дори след година да мисли за този човек. Тя знаеше, че не е негов тип жена. Въпреки това, го харесваше много. Те се срещаха понякога, за по кафе с общи познати. В същото време жената живееше с друг човек. Тя не обичаше да говори за това. Дълго време Лейла и Чърчил не поддържаха връзка, но в един момент установиха чрез Интернет, че и двамата пишат стихове и кратки разкази. Това поднови комуникацията между тях. Те често си пишеха, но не се чуваха. В един момент Лейла се престраши да се обади на Чърчил. Желанието й за това се появи внезапно и непредвидено. Сърцето й туптеше забързано само при мисълта за Чърчил. Докато гледаше партньора си, с който вече дори не си говореха и не смееше да си тръгне от него, мислеше почти постоянно за другия мъж в живота си. Те продължаваха да си пишат. Един ден Чърчил звънна по мобилния й телефон, покани я на по кафе. На срещата, която уж трябваше да е приятелска, той я държеше за ръка и я гледаше влюбено. Пр