Понеделнишко

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките.

Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си? В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени.

 Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата. Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Безименно

Често пъти се питам къде ли се вписвам в живота ти?

Докато отговора ясно кънти в сърцето ми: „Никъде”

Имам много красиви представи и даже мечти.

Знам доста думи за влюбени и „сродни души”

От книгите и някъде другаде. В необозрими далечини

С незнайни морета, езера и дълбочини

За които само съм чувала. Тъжно. Уви.

Сред самотата на дните ми.

Реална фантазия

Валери често мечтаеше през деня. Затова и хората я мислеха за разсеяна. Нея това не я интересуваше. Тя имаше конкретна визия за живота си, която подхранваше всеки ден с позитивни мисли и малки действия. Жената ги насочваше към себе си и винаги й се случваха интересни, приятни и малко поучителни неща. Защото ги привличаше.

Валери често си представяше, че има дълга, готическа рокля от дантела, тюл и кадифе, които падаха тежко и се развяваха ефирно от вятъра. В главата й. Тя действително получи такава като подарък. Чистата вяра в желаното нещо го превръща в истина.

Така или иначе, жената не обличаше тази рокля две години. Пазеше я за подходящи случаи. Тя не осъзнаваше, че всеки един момент е специален докато не почувства своята вътрешна трансформация, макар и породена от драматични събития в живота й. Уроци за мъдрости.

В реалността Валери ходеше на семинари за развитие на личността си, което я обогатяваше. Тя предпочиташе да живее в свой личен свят, който пренасяше и в живота си. Той беше изрисуван от нейните думи, а чертите й се вплитаха във всички онези лирични герои, които чувстваше скъпи. Техните образи изразяваха реалните й мисли, които по едни или други причини рядко изричаше. Валери споделяше чувствата си предимно с листа хартия. Каквото напишеше, то оставаше там, а тя смело продължаваше напред по пътя си.

В реалната си фантазия жената обикаляше невидими места. Валери срещаше най-различни същества и общуваше с тях по спокоен начин. Винаги научаваше нещо ново. Избрала беше тази позиция. Печеливша.

Фантастичния свят даваше на жената възможност да се чувства истинска. Тя се запознаваше с различни образи и интересни черти от човешкия характер. Наблюдаваше ги мълчаливо и правеше своите изводи. Трупаше опитност.

В съзнанието си Валери обикаляше прозрачни езера, обградени от пъстри гори. Тя срещаше принцове на бели коне, рицари с блестящи доспехи, магове с дълги роби и поетични бардове. Те виждаха своите дами и имаха верни приятели, за които правеха чудеса. Тези действия се свеждаха до простотата на думите, красотата на усмивките, сноповете светлина в погледите и сиянието, което различните минувачи през света й излъчваха. Всичко това, в което Валери избираше да повярва и вижда. Своята реална фантазия. Не тази на другите или пък техните отражения.

Реконструкция

Хората се променят.  Докато станат някак странни и различни в очите на близките, но не и за себе си. Чувстват се  неприети от тях и сякаш фалшиви. Те се разделят с другите заобикалящи. Понякога остават самотни, макар че си дават вид на силни личности. Защото се чувстват неистински. И някак непълни. Но по този начин намират себе си. Често се случва сред всички различни маски и да загубят своята идентичност. От страх. Или натиск от страна на стадото в общественото съзнание. И илюзия за принадлежност към група.

Някои личности спират да вярват в себе си и да се борят за мечтите си. Учудват се, когато някой им споделя, че се цени, постига успехи и ги празнува със себе си. Това събужда възхищение и доза завист, която може да погуби всички, които се задълбочат в нея.

Валери стоеше в едно кафене и разсъждаваше по тези въпроси. Тя се чувстваше излъгана и ограничена от определен човек. Пиеше си бавно кафето. Всъщност жената сама беше  влязла в този капан на съзнанието. Сега тя правеше своята лична реконструкция. И се учеше да уважава себе си, своите желания и мечти. Да отказва заради обстоятелствата и личната си неудовлетвореност от постижения, следване на цели и дистанциране. Тя бездействаше от известно време или поне така го чувстваше, но не съжаляваше. Валери знаеше, че това представляват нужните тухли за нейната реконструкция. Която щеше за засияе. В своята пълна завършеност.

През тъгата идват най-важните прозрения и се виждат по-големите крачки към успеха и неговото чувстване. Тухла по тухла. Валери реконструираше и пресъздаваше живота си. За по-доброто си настояще и съответно бъдеще. Тя нямаше време да живее в минали случки и негативни емоции.

Задълбочена в своите размисли, жената дори не усещаше как времето минаваше и ситуациите се подреждаха в нейна полза. Малко по малко. Понякога го виждаше и се поздравяваше за поредната малка победа.

Реконструкцията отнемаше време, но Валери вярваше в  нейната правилност. нищо не можеше да я спре или отклони от пътя й към пълна промяна. Тя чувстваше щастие. Постепенно навлизащо в нейното ежедневие с постоянство.

В спомен за "заедно"

Посветено на екипа ни „Същности”

Есенен ден. В първите дни на октомври. Същото заведение. Лека носталгия. Изпълнена със спомени за минали случки. Дори музиката в заведението напомняше за отминалите дни и вечери на срещи със сродни души. С кодово име „същности”. Романтично.

Те се забавляваха заедно и се смееха много. За изцеление. На душите си и преоткриване на себе си. В своята същност.

Лекият полъх на вятъра от морето изричаше дните и миговете, когато те бяха заедно. А сега всеки смело вървеше по пътя си. Свой собствен, почти без допирни точки.

Хората имаха сложни междуличностни отношения, но сред тях цареше специфична близост и разбирателство. Пораждаха я преживяванията заедно. Сега доста рядко се виждаха. Толкова близки и така далечни в същото време.

Валери си спомняше ясно лицето на всеки един човек с неговата уникална усмивка. Те не искаха нищо от нея, нито пък тя от тях, когато се срещнеха случайно или не, заедно.

Жената пазеше общата снимка в хубава рамка и я гледаше. Понякога. Лицата от снимката се усмихваха. Искрено. Истински. И си оставаха запечатани. В момента тогава. С лека дистанция. Като прашинка от вечност. Често й липсваха.

Валери говореше с тях, когато й се приискаше. Спомените им заедно образуваха красива плетеница на хубави чувства. Общите им мигове я промениха. Някак си неусетно. С нежна и грижовна усмивка. Тя ги ценеше истински. Като скъпоценност от кутията с бижута на живота й.