Помислих си, че може би ще се получи
този път моят несподелен захлас.
А през годините те виждах често в съня си,
припомняйки си онази първа среща между нас.
Дали пък бях, или пък не, с ума си?
Да вярвам, че е писано да казвам "нас".
Но днес, след скорошната ни комуникация
Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас,
За теб съм само спомен от носталгия
На младостта, когато бяхме в клас
И писахме хартиени писма, като хилядолетия.
А дневните мечтания при мен са вече час.
Страхувам да призная, че може би, обичам те,
Защото знам, че допусна ли го този факт,
съм не по-добре от птица, която е загинала,
Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг.
Ще продължа напред, под самотата на чадъра си,
Защото не виждаш ти в мен жена, до тебе да съм аз.
Дори не тръгват да текат сълзите ми,
Защото нищо, никога, не се започна между нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар