Безпосочност
Тази сутрин се събудих с чувство на безпосочност. Вероятно съм пропуснала някоя отбивка по пътя си, който забравих. Изгубена някъде в спомените, посоката ми заспа. Кръстопътят е мъгляв и нерегулиран. Мечтите се покриха със сланата на времето, а по пътищата към тях израстнаха тръни. Светлината на надеждата се скри и се превърна в непрогледна тъма , придружена с безкрайно лутане в еднообразен кръг. Единственият спомен за посоката остана Символа, създаден от множество битки. Те се обединиха и превърнаха в голям индигов камък - Душата. Само тя може да посочи новия път или да помогне за изминаване на познатия стар със свидетелство за необитаемост. Прегръдката на дланите е тъй нежна, убийствено-красива в сигурността.. Изпуснах нишката , следата ми изчезна в утехата за собствената ми съдба.. Пътят е безпосочен или поне така изглежда. Истината обаче е една - човек е жив само, когато се бори и умее да избегне сивата скука, до която се стига във всеки един момент. Борбата дава си