Пролетна носталгия

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво. Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота.

В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него. Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава.

Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях.

Сърцето й казваше, че не е така, но логичността на мозъка и така наречените обективни разсъждения говореха друго. Валери избираше почти винаги мнението на ума си.

При спомена за това единствено истинско докосване между него и нея, в тялото й се разливаше спокойствие. Чувстваше се сигурна. Това й напомняше и за усещането от тогава, което няколко месеца по-късно пазеше като скъпоценност в сърцето си. Валери ценеше и благодареше за всяка емоция, която изпълваше дните й.

В началото на важно за нея събитие, тя доста са притесняваше. Разстройваше се буквално до сълзи и обикновено тогава изчезваше от местата, където можеше да я видят други хора. Трудно показваше слабост и емоция, на това я учеха в семейството, докато живееше с родителите си.

Организаторът на събитието й обясняваше какво да прави и полагаше усилия да разчупи ситуацията, виждайки притеснението й, но тя се измъкна от разговора под предлог, че нещо има да свърши. Всеки момент можеше да заплаче от напрежение, което не можеше да си обясни. Валери отиде на терасата до залата, в която цареше бурна подготовка за предстоящото събитие. Тя се увери се, че е сама и се отпусна, докато сълзите й протекоха свободно по бузите. Жената знаеше, че това ще мине след една до две минути. Успокояваше се наум със заучени фрази. В този момент мъжът дойде и застана пред нея. Той я прегърна. Тя му отвърна с емоция, нетипична за нея –ръцете й обгърнаха тялото му. Сълзите спряха, а Валери се почувства сигурна в обятията му и усети подкрепата, която той й даваше. Не се познаваха дотолкова добре, но тя се чувстваше все едно, че той е бил винаги до нея. Валери се успокои бързо и благодари с усмивка на лицето. Тя се върна към маскарада първа. Той внимателно я последва в играта на маските.След този случай, имаха точно два блуса в различни и масови излизания. Единият път тя пийна повече и го покани на танц, другият той. Така изравниха резултата си в срещите, ако можеше да се нарече така.

Усещането, което тя имаше тогава, когато той я прегърна на терасата, представляваше смесица от пеперуди, обич, благодарност, доза страст и спокойствие в същото време. Почувства се истински щастлива, но не го показа. Като си спомняше днес, след шест месеца тази кратка случка, отново се чувстваше по същия начин. Мъжът отдавна се намираше извън живота й физически, но емоцията, преживяна с него оставаше.

Тя беше благодарна. Именно за това за нея всички емоции и преживявания имаха ценност, която нямаше как да се изрази в никакъв материален еквивалент.

Дали той й липсваше? Понякога. Дали нещо повече можеше да се случи между тях? Вероятно. Всичко беше кратко и сладко. Имаше тръпка сякаш по детски на първа и чиста любов. Това нямаше никакво значение днес, когато тя се разхождаше по тихите улици, осветени от приглушената светлина на лампите. Този спомен се връщаше при нея често като полъх от валса на вятъра с есенното листо.

Някак сладникаво

Валери хвана такси. Бързаше към автогарата. Лек полъх от прозореца раздвижи шала на раменете и косата й. Стана й романтично ,защото си представи как вятъра си играе с кичурите й. Плетеница от зелено и тюркоазено, което се отразяваше нежно в лешниковите й очи и ги озаряваше, се смеси с отраженията на слънчевите лъчи.

Таксиметровият шофьор я наблюдаваше за кратко с изучаващ поглед. Напомни му за него навремето, когато той бързаше за автобуса, който го водеше при любимата в друг град. Той разказа на Валери историята за любовта си и тя се усмихна загадъчно. Слънцето озари лицето й. Слезе от таксито. Времето беше горещо и Валери забързано отиде да си купи вода и да натовари багажа си в автобуса.

Множество абстрактни цветя си играеха със слънчевите лъчи по повърхността на малкия куфар с колелца, който винаги и навсякъде я придружаваше. „Какво му трябва на човек?“, мислеше си тя, „Чанта, слънчеви очила и шал!“. Колкото по-цветни и контрастиращи, толкова по-добре, макар че жената обичаше тъмните цветове. Тя обожаваше комбинацията им с ярките. Такъв стил имаше – готически и ексцентричен.

Валери се качи в автобуса и се разположи удобно на две седалки. Той се препълни, както винаги, но тя не се учудваше. Транспортът минаваше на рядко, а разстоянието от този град до нейния роден беше голямо. Седна удобно в дъното на последната двойка места. Валери се радваше, че нямаше никой да й се пречка, докато си чете книгата, когато се появи мъж.. Нямаше място в автобуса. Човекът се оглеждаше недоволно и припряно. Тя го покани с поглед на съседната до нейната седалка. Мъжът имаше добро телосложение и изглеждаше нисък, но не набит. Мускулите му бяха добре оформени, но в никакъв случай груби. Той даваше вид на арогантен и нахален тип, на който не му пукаше от нищо. Седна до Валери и през слънчевите си очила извърши преценка на външния й вид. Дали остана доволен или не, не я интересуваше.

Мъжът си извади телефона и огледа критично седалките – нейната и неговата, които се покриваха с прахоляк и мръсотия. Той направи гримаса на недоволство без да й обърне внимание или поне така изглеждаше. Климатикът в автобуса духаше силно и охлаждаше до студ. Валери се зави със шала си и сложи малки слушалки в ушнитете си миди, за да се наслади на музиката, която обичаше и я успокояваше. Тя неволно докосна мъжа до себе си  и усети как той потръпна. На свой ред тя също усети преминаващи пеперудки в цялото си тяло и се усмихна чаровно и леко. Валери усети, че сърцебиенето на спътника й се засили за миг. Тя имаше силна интуиция за тези неща. Намести си слънчевите очила и се доуви в шала си по начин, който да не докосва ръката на човека до нея, за да не го притеснява, мислеше си тя. Момичето винаги се съобразяваше с всички останали и по-рядко със себе си.

 Валери изпита вътрешна наслада и се почувства ценна като жена при този допир. Тази форма на общуване доста често й липсваше, но пък компенсираше липсата с кратки моменти на срещи с най-различни и интересни вдъхновители от мъжки пол, които тя преценяше като такива. Наричаше ги музове. В повечето случаи нищо не се получваше между нея и тях, но оставаше тръпката. За нея емоцията беше водеща в живота и дори даваше смисъла му. Валери задряма под тоновете на любимите си песни. Климатикът на автобуса духаше в главата й, но тя се унесе в лека дрямка.

Жената сънуваше, когато усети въздух и желание за допир покрай тялото си. Мислеше си, че все още спи, но когато се пробуди, видя, че климатика й не работеше. Спомни си, че беше включен като задряма. Погледна мъжа до себе си, който също слушаше музика и се унасяше. Под стъклата на слънчевите му очила се виждаха клепачи с дълги мигли, които пробудиха отново тръпка в нея. Докато го наблюдаваше, мъжът я погледна бегло и в същото време пронизващо. Сякаш че тя нарушаваше личното му пространство.

Валери се обърна на другата страна, но по очите му разбра какво се е случило. Той се притесняваше за нея и да не настине, поради което беше спрял климатика й. „Какъв Кавалер! Колко малко такива имаше вече?“ мислеше си тя. Мъжът се правеше, че спи и между двамата цареше напрежение, но всеки упорито си слушаше музиката със слушалките и не смееше да заговори другия.. На пътничката й стана някак сладникаво. Тя започна да си представя романтични сцени, повлияни от книгите и филмите, които често гледаше и четеше.. Емоцията и тръпката на любовното опиянение, дори и изкуствено, винаги топлеха. Това даваше храна на душата и подслон за сърцето, което приличаше на проскубано птиче, намокрено от дъжда.. Перата, разбира се, винаги израстваха отново, но мокрото и празно пространство оставаше до забвение.

Когато Валери събра смелост да пита спътника си за нещо тривиално с цел опознаване, автобусът спря и те мълчаливо се сбогуваха. Спирката  и на двамата свършваше тук, на тази автогара. Не се запознаха, само се спогледаха за миг, преценящо. Вероятно нищо нямаше да се получи между тях дори да опитаха, а може би щеше да се получи. Незначителност. Още един шанс отмина, но винаги имаше други..Защото всяка среща е смислена и ако й се позволи, създава усещания...