Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което дъл

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.