Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Докосва вятъра и нашепва думите, които иска да чуе всеки любим, поддържащи огъня, спомена незабравим, но тъжно превръщащи пламъка в пепел... Гледа града и празните улици, покрити с прах, създаващ дима.. Дори и гората угнетена мълчи, изгубила някъде там мечтите си.. Красива тъга отразява реката от слънцето, изгаряща в парата, убиваща всеки грам живинка, неподвижен е даже и ритъма.. Изгаря от горещината и задуха и последната капка на нежността, изсушаваща надеждната сълза, живяла вечно в илюзорната визия... Сухо, но ветровито плаче времето, неспиращо тумора във всяка душа на болка, разкъсваща в дълбочина.. Носталгия по несъществуваща красота..

Приятелите скъпи на къмпинг са и си играят на помирители.. Уви, май сполучи тяхната многообичана игра с думите... Спечелихме забита дълбоко в гърба кама.. И радостни усетихме на кръвта вкуса... Доволни сме, че получихме унижение, а как ни идва от цялото сърце смеха... Красиво е, когато паднем, потъвайки в нашата земя.. О, чудо! Подадоха за помощ честната ръка, но някак си натикаха ни по-дълбоко в калта.. До гуша идва сладката хармония, В лагера остана за дълго нашата тълпа... Ето, дойде време по пътя да си ходим в разпален огън или в преливаща вода..

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти си на едно

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми говорила така. Реших, че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече, може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш

Само момиче гледа жълтата луна, пролива поредна кървава сълза.. Потъва и се спира в тишина, а плува в дълбоката река на мислите, отнесени от вятъра на нова падаща звезда.. Умирайки от думите, да гони ту лудост, ту безумие... Но този път не приказно красивата, а млечно бяла бе нощта, обляна в метеорна линия – линията на смъртта...

Въздушни кули - срутват се на пясък Без смисъл мисли прогонват се от вятър Слепците гледат - очи умират в блясък И глухи чуват - подхлъзват се на плясък  Светци неземни - по дъното се реят, набожни роби за демоните пеят Накладен огън - превръщасе на прах, а всичко живо със себе си играе шах   ،Умът убива бедното сърце, а волята горката - стана за мезе Игра на котка-мишка с глупостта  и споменът се пази зорко от гордостта Идеи много в презумция една, новороден умира в болка и тъга, подложен от безвременни мъчения, живеещ перпендикулярно на реалността  Светът върви обратно някъде, не мисли никой, само суета Илюзия, че хубаво се влачиш дълбоко и бездънно в калта  Но не, не се говори за депресия, несвързан е брътвежът на мъртвата душа Цари велико кралско безразличие, погледнато през цветни стъкълца     Източник: Профил в този сайт

Не съм просяк, молещ за остатъци от отдавна изгубена любов, не прося минути на нежно внимание и после забит в гърба двуостър нож. Вървя по улицата на разбитите мечти и виждам просещи, съжалявам ги... Не исках и аз да съм като тях, но уви, така май се получи... И в душата ми - само чувство на яд, раните сякаш станаха по-кървящи... Разбрах какво е да живееш в кивот и да погребваш по-дълбоко живота си... Струи кристално безразличие, а маската на болка е това, но аз съм все още истинска, макар и с почупена душа... Не искам да съм просяк, даващ ръката си за трохички или хапчици радостно щастие, не стигнах и до просешка тояга, успокоително... поне малка част от достойнството ми остана...