Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Докосва вятъра и нашепва думите, които иска да чуе всеки любим, поддържащи огъня, спомена незабравим, но тъжно превръщащи пламъка в пепел... Гледа града и празните улици, покрити с прах, създаващ дима.. Дори и гората угнетена мълчи, изгубила някъде там мечтите си.. Красива тъга отразява реката от слънцето, изгаряща в парата, убиваща всеки грам живинка, неподвижен е даже и ритъма.. Изгаря от горещината и задуха и последната капка на нежността, изсушаваща надеждната сълза, живяла вечно в илюзорната визия... Сухо, но ветровито плаче времето, неспиращо тумора във всяка душа на болка, разкъсваща в дълбочина.. Носталгия по несъществуваща красота..

Приятелите скъпи на къмпинг са и си играят на помирители.. Уви, май сполучи тяхната многообичана игра с думите... Спечелихме забита дълбоко в гърба кама.. И радостни усетихме на кръвта вкуса... Доволни сме, че получихме унижение, а как ни идва от цялото сърце смеха... Красиво е, когато паднем, потъвайки в нашата земя.. О, чудо! Подадоха за помощ честната ръка, но някак си натикаха ни по-дълбоко в калта.. До гуша идва сладката хармония, В лагера остана за дълго нашата тълпа... Ето, дойде време по пътя да си ходим в разпален огън или в преливаща вода..

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти си на едно

Само момиче гледа жълтата луна, пролива поредна кървава сълза.. Потъва и се спира в тишина, а плува в дълбоката река на мислите, отнесени от вятъра на нова падаща звезда.. Умирайки от думите, да гони ту лудост, ту безумие... Но този път не приказно красивата, а млечно бяла бе нощта, обляна в метеорна линия – линията на смъртта...

Въздушни кули - срутват се на пясък Без смисъл мисли прогонват се от вятър Слепците гледат - очи умират в блясък И глухи чуват - подхлъзват се на плясък  Светци неземни - по дъното се реят, набожни роби за демоните пеят Накладен огън - превръщасе на прах, а всичко живо със себе си играе шах   ،Умът убива бедното сърце, а волята горката - стана за мезе Игра на котка-мишка с глупостта  и споменът се пази зорко от гордостта Идеи много в презумция една, новороден умира в болка и тъга, подложен от безвременни мъчения, живеещ перпендикулярно на реалността  Светът върви обратно някъде, не мисли никой, само суета Илюзия, че хубаво се влачиш дълбоко и бездънно в калта  Но не, не се говори за депресия, несвързан е брътвежът на мъртвата душа Цари велико кралско безразличие, погледнато през цветни стъкълца     Източник: Профил в този сайт

Lucrecia & Vitorio - историята ---------------------------------- Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца. През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше. Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца. Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си. Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин. Това бе про

Не съм просяк, молещ за остатъци от отдавна изгубена любов, не прося минути на нежно внимание и после забит в гърба двуостър нож. Вървя по улицата на разбитите мечти и виждам просещи, съжалявам ги... Не исках и аз да съм като тях, но уви, така май се получи... И в душата ми - само чувство на яд, раните сякаш станаха по-кървящи... Разбрах какво е да живееш в кивот и да погребваш по-дълбоко живота си... Струи кристално безразличие, а маската на болка е това, но аз съм все още истинска, макар и с почупена душа... Не искам да съм просяк, даващ ръката си за трохички или хапчици радостно щастие, не стигнах и до просешка тояга, успокоително... поне малка част от достойнството ми остана...