Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

"В края на крайщата, се превърнахме в странници в различни места."  Телефонният разговор приключи, Валери допи чашата си червено вино, избърса си сълзите и легна да спи, изтощена от житейските драми, с които се наложи да се справя за пореден път вече някак по навик. Явно периодът беше такъв. ***** Валери отвори очи и се озова в една огромна пустиня, облечена в бяла дълга роба и разпусната коса с руси кичури, които се осветяваха от силното слънце. Тя гледаше безкрайната пустиня, но я усещаше някак близка до сърцето си. В него вече нямаше какво да поникне от засятите семена, нито пък да умре, защото всичко беше изгоряло. Пустинята я успокояваше, сякаш имаха някаква дълболка, телепатична връзка и тя беше вярна приятелка на жената. Задуха вятър и прашинките се завихриха в странен танц, който ги издигна по-високо от пясъка и оформи силует на мъж, хем невидим, хем пък се усещаше като жив и с туптящо сърце.  "Ти защо си в моята пустиня", попита Валери "Не е твоя, а е

  "Прощаваш, забравяш и продължаваш напред. Каквото е писано, това ще стане. Насила любов и обич не можеш нито да получиш, нито да дадеш. Толкоз за любовта между хората," каза възрастният мъж, докато загрижено бършеше сълзите на малкото дете. После го прегърна и продължи напред по неутъканата пътека. Всеки има своя път. Ако двама човека се срещнат по пътя си, ще е чудесно, ако ли не, така е трябвало да се случи. - Част от мой разказ за възрастен маг на име Фирифула Д''от, все пак обичам да пиша фентъзи и за неща от живота. Обичам да пиша истории с измислени герои. Някак си са по-истински и стойностни за мен предвид времето, в което живеем и хората, с които се общува. Не, не съм негативната дама с разбито сърце, макар че понякога ми се иска да е така, защото е някак си по-лесно да будиш съжаление и да те спасяват. Дълго време бях спасител на другите, но не и на себе си. От скоро промених ситуацията, вярвам само на себе си, слушам единствено интуицията си и гледам да не

  Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Която умело изгражда здрава с

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.  

С аромата на Уиски  И джаз минава си нощта,  В която гонят се редица мисли Дали пък всичко не е суета?   Особени трепети витаят в съня. Реални са тогава, без изживяна самота, Която утрото с петел навява, А няма никъде протегната ръка.   И все пак силата да се пие Уиски  Решаваща е за лекуването на душа, Която си мечтае за редица чувства, Познати от всички форми и изкуства. За бягство някъде далеч, Където няма хора и съдба, Отразена в сухотата на очите Или пък празнота в душевността.   Ще продължа да пия своето Уиски В не очакване да се само-разбера. Навярно не ми подхождат чувства, Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза. Аз пия своето Уиски, Сама, и слушам джаз. Насред обърканите мисли, Ще се наложи любовта да спра. Добре, че имам трите вида Уиски Джон, Джак, Джони и тайфа,  Защото само те оправдават риска Напред да продължа без участие в игра На думи, мисли, чувства, Които не е е редно да осуетя, Защото аз знам, че следвам мисли, Които никой, нито аз някога ще разбера

Litlle Robot Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робот

Въздушни кули - срутват се на пясък Без смисъл мисли прогонват се от вятър Слепците гледат - очи умират в блясък И глухи чуват - подхлъзват се на плясък  Светци неземни - по дъното се реят, набожни роби за демоните пеят Накладен огън - превръщасе на прах, а всичко живо със себе си играе шах   ،Умът убива бедното сърце, а волята горката - стана за мезе Игра на котка-мишка с глупостта  и споменът се пази зорко от гордостта Идеи много в презумция една, новороден умира в болка и тъга, подложен от безвременни мъчения, живеещ перпендикулярно на реалността  Светът върви обратно някъде, не мисли никой, само суета Илюзия, че хубаво се влачиш дълбоко и бездънно в калта  Но не, не се говори за депресия, несвързан е брътвежът на мъртвата душа Цари велико кралско безразличие, погледнато през цветни стъкълца     Източник: Профил в този сайт