По пътя

Настъпи време да продължа напред

Сред останките от сълзи и трохи

Внимание, което си изпросих.

Нима това бе моето призвание?

Аз често пиша никой да не моли

За внимание и да получава оправдания

От разни хора, които са несигурни

Какво точно искат  от човек до себе си.

Но някак си се ядосвам и ми писва

Да слушам какво и как не може.

Поне да беше казано директно,

По-добре щеще май да се получи.

Но днес отивам да зареждам аз колата си

И да продължа по пътя си, в търсене на дом

За душата си. А може би и физически.

Защото само по пътя съм без угризения,

че искам нещо, някой или други глупости,

които си крещи съдбата, че не са за мен.

Уви, в крайна сметка, права е.

Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си,

че има нещо близко с душевно и емоционално непознати.

Та, дойде време да се събудя някак си

И да поема смело по своя път

Защото ми омръзна да само-спъвам краката си,

когато казват да бягам надалече,

А аз стоя, и не помръдвам

В очакване на нещо да се случи,

Но като всичко, което дълго пиша - си остава само чакане.

Та, дойде времето да поема по пътя си

отминаха години, грешки, чувства, но все пак успях

Да се намеря  и създам мир в душата си.

 

Просто да искам

Отново стоя и се чудя

Защо все още тичам

След Хора, с които няма как да деля своя свят

 

И някак си се прехвърнах в преследвач.

А като жена не ми прилича

Да правя първи стъпки за любов

Където няма взаимно привличане.

Тези, същите чувства изгоряха до пепел

Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях

И ги изпитвах, докато не почувствах глад

За повече от нещо, което просто да искам

Но да го имам, няма как

Дори и с вечна борба,

Защото и сам война е войн,

Обаче това не важи в любовта. 

Та така, отдалечавам своите стъпки

Защото няма смисъл от суета

Когато липсва протегната ръка

Или просто се среща

Една безкрайна студенина.

Цвете

 

"Понякога дълбоко се чудя

Какво ли съм за него?"

Си мислеше красиво цвете

И покрай него мина пчела.

"Не търси отговор в тишината,

Защото е ясен, щом гледаш натам"

"Нима не означавам нищо?"

Прокрадна се по цветето росата 

"Нали го знаеш резервния план?"

И цветето проля една сълза,

В която се криеше мълчанието на река,

Дълбоко приспана от тъгата

На несподелената цветарска любов.

"Ех, значи ще имам пореден приятел,

Който не ме търси за друго, освен покров,

Успокояващ чувствата му в играта,

Наречена вярност, но не любовна, до гроб."

Отиде си красивото цвете, 

Както и работливата пчела,

Създали ливада за други, 

Все пак е хубаво да има мечта.

 

Далечна Любов

И тъй, приспивам тази нощ

Далечни носталгични чувства.

А някога можеше това да е любов,

Която да е с мен, докато се спомина.

Но днес е просто тъжен спомен,

Чието осъзнаване боли.

И всяка моя мила дума

Си мисля, че душата ти руши.

Какво ли значи сляпо да обичаш?

Аз все си мисля, че е тишина,

Която издига вътрешните чувства

Създаващи на любимия крила.

 

И все пак, някак носталгично

 Прелиствам старите хартиени писма.

Наистина, аз някога така обичах, 

Но осъзнавам го едва сега.

 

И ми се искаше да нося онзи пръстен,

Който даряваше ми твоята душа.

Уви човек докато остарява, все се учи 

Дори това да става в мълчание и в тъга.

А днес, когато утрото настъпи

Разбрах как далечна е любовта,

Която нося винаги в ума си,

Уви, не мога да върна времето назад.

И все пак искаше ми се да те обичам,

Защото това бе истинска любов. 

Но днес разбирам, че не ми прилича

Да ровя в пепелта на твоята покров.

Защото аз за теб съм минал пламък,

А феникса е късно да се появи сега.

И все пак вярвам, ще остане

Взаимоуважението в нашите сърца.

 

Трудно достижим

 

Отново аз май се влюбих

В трудно достижим човек.

По-скоро, бих казала, далечен,

Защото ограничение е любовта,

Когато има по-съществен фактор 

За действия в условия на тъмнина,

Която важно е да се прегъне.

Сред всичко се намира светлина.

И тъй, душата ми не ще посърне.

Като дете наивно подавам своята ръка,

Дори отсрещната страна да не отвърне,

За мен по-важно е да споделя скръбта

На този, който някак зъзне

В избраната от него самота.

Когато някого обичаш,

Приемаш неговия избор

И важно е да му дадеш крила.

Дори душата ми с тъгата да осъмне,

Аз зная, че редно е така. 

А правилно ли е, или пък грешно?

Не зная, в настоящата житейска суета

На чувства, някак си недопустими,

А може би така изглежда любовта. 

И все пак, добре е, че умея се влюбвам

Това говори ми, че жив ми  е дъха,

Сред тази поголовна смъртност 

На хиляди заобикалаящи сърца,

Забравили какво е истински да обичаш

Между себелюбието, дълга и отговорността,

Или пък да кажем приоритети на грижовност,

Но някои май го наричат коване на съдба. 

Отново аз май се влюбих

В очите на уникалността,

Която си позволих да виждам

Като огледало в сродната душа.

 

 

 

Обяснения

 

Така, аз нямам нуждата от обяснения

За твоята "приятелска" любов.

Изглежда аз бях твоето спасение, 

Когато потъваше в емоционален гроб.

 

Сърцето ми, безупречно като определение

Премина през необичаен тракт.

Да вярва в съдбоносното течение

И в силния, сроднодушевен пакт.

Прескочи пулса веднъж, а после дваж.

Защо ли се почувствах като паж?

Омръзна ми да гоня дивите течения,

Потънали в рамката на мониторния здрач.

 

Не, аз не искам обяснения

За това защо не се получи, или как

В противоречивите движения

Между флирта и далечината в нас.

 

 

Липса

"Липсваш ми!"

"И ти на мен!"

Лъжливи думи под формата на суета,

Заучена от филмовата романтичност.

 

Ако толкова ти липсвах,

Защо не си до мен сега?

Дори да е чрез телефонна неприличност.

Не чувствам допира на твоата ръка.

 

Или пък успокоителна прегръдка,

Която да докаже сигурността

На фразите, които  самоуверено изричат

Две личности, в игра на безсмислени слова.

 

Какво означава да има липса?

В голотата на една душа,

Създадена уж от двама,

А всеки спи в своя си креват.

 

И как ще се усети тази липса?

Когато няма двупосочен кръговрат

Между рокада от тела, и опияняващи целувки. 

Това ли ще нарича днес ярка  страст?

Не искам и да слушам за такава липса

Това е друго име за споделена самота,

С  която хич не искам да привиквам, 

Така че нека се спести една допълнителна лъжа.

 

Фантастичност

 

И днес сънувах минали сълзи

Преди да ги накарам да изсъхнат.

С пословичност и фантастичност.

Не съумях да спра страстта,

Която някак доведе ме до прозаичност,

Така е, когато е едностранна любовта.

А как много исках да усетя втора личност,

С която да споделям своята самота

На такива нетипични чувства.

Дали не е от  възрастта? 

В писания за фантастичност

И мокрене на белите листа

Отлитат ценни мигове на пищност,

Която се оценява само от душа,

Жадуваща дълбоко да обича.

Уви, прегръщам се с мъгла

На мисли, които не привикват

Докато не спре обсебваността

И аз не реша да си тръгна

От играта на фантастичност

А после? Остава поучителна тъга.

Уиски

С аромата на Уиски 

И джаз минава си нощта, 

В която гонят се редица мисли

Дали пък всичко не е суета?

 

Особени трепети витаят в съня.

Реални са тогава, без изживяна самота,

Която утрото с петел навява,

А няма никъде протегната ръка.

 

И все пак силата да се пие Уиски 

Решаваща е за лекуването на душа,

Която си мечтае за редица чувства,

Познати от всички форми и изкуства.

За бягство някъде далеч,

Където няма хора и съдба,

Отразена в сухотата на очите

Или пък празнота в душевността.

 

Ще продължа да пия своето Уиски

В не очакване да се само-разбера.

Навярно не ми подхождат чувства,

Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза.

Аз пия своето Уиски,

Сама, и слушам джаз.

Насред обърканите мисли,

Ще се наложи любовта да спра.

Добре, че имам трите вида Уиски

Джон, Джак, Джони и тайфа, 

Защото само те оправдават риска

Напред да продължа без участие в игра

На думи, мисли, чувства,

Които не е е редно да осуетя,

Защото аз знам, че следвам мисли,

Които никой, нито аз някога ще разбера

Случка

 

Не вярвах, че пак ще ми се случи

Главата ми с любовно вино да се завърти

Уви, измежду бягствата не се научих

Да  пазя от заслепяването своите очи.

 

Романс ли бе, като на кино?

От двадесет и две години ток

Да мине пак през днешната ми жица

Разрошвайки подредения ми, ежедневен кок.

С тези чувства пак изгубих май съня си,

Дано не се окажа като жената Дон Кихот.

И страст, и радост, заплитат се в нагласа

Не искат и да чуват, че има дума "Стоп".

Уви, посрещам тази случка

С любопитсвото на смок,

Който търси да се скрие в дупка,

За да не се изгуби в тази си любов.

 

Времето в сърцата

 

Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата?

Почти като прашинките на пясъчен часовник. 

За кратките минути по лицата

Останаха следи от минали емоции,

Довели днес до безразличие. 

 

Да споделим само, че не следваме си профила

На "Фейсбук", загубили сме идентичност

Във виртуалните "Игри на Волята".

А искам да ти кажа, че ми липсваш

Но смея ли да тръгна срещу своята първичност?

Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки

Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста

Ще хукнеш надалече, ведно с другите, 

Които някога преследвах с честност.

Със спомени от цяла вечност

Не се създава истинското влюбване.

Защо ми казваш, че въпрос е на момента?

А той като че ли бе изпуснат.

Около двадесет години, с  предизвестие.

Но днес отново си хортувам със заблудата,

Че най-накрая ще се напасна по човечност

С любим, на който да поема грижите,

Защото аз все така наивна си оставам -

Като спасителят на буреносците,

А те отлитат след като се разтреперят

От думите ми, галещи им егото

Със страх да на им възседна плещите. 

И няма днес да си кажа, че обичам те,

Дори да си представям твоята ръка,

Държаща моята в неизвестното, при пълнолуние.

Но пък красива е въпросната мечта.

Копнежите обаче са за лудите,

А аз не съм на възраст за това.

Настана вечер, моята луна изгря

Ще си  полегна, гледайки очите ти

В главата си, ще си поплача за това,

Че не мога да избегна споделената самота.

Помислих си

 

Помислих си, че може би ще се получи

този път моят несподелен захлас.

А през годините те виждах  често в съня си,

припомняйки си онази първа среща между нас.

Дали пък бях, или пък не,  с ума си?

Да вярвам, че е писано да казвам "нас".

Но днес, след скорошната ни комуникация

Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас,

За теб  съм само спомен от носталгия

На младостта, когато бяхме в клас

И писахме хартиени писма, като хилядолетия.

А дневните мечтания при мен са вече час.

Страхувам да призная, че може би, обичам те,

Защото знам, че допусна ли го този факт,

съм не по-добре от птица, която е загинала,

Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг.

Ще продължа напред, под самотата на чадъра си,

Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз. 

Дори не тръгват да текат сълзите ми,

Защото нищо, никога, не се започна между нас.

 

 

Като че ли есенно

И тъй, от мен, любов, си тръгваш

Като дихание в нощта на есен.

А лятото, къде проспах тогава?

Дали в морето, или пък сред медузите?

Неистово копнеят устните

Да пийнат малко  бяло лятно вино,

Което някак си виси забравено в

Забързана гонитба с чужди демони,

А пък и своите, облечени в илюзии

За минало в настоящо бъдеще.

Мирише някак си на есенна носталгия,

В мелодия на дъжд и полета на птиците

Отиващи на юг да търсят топлината.

А самотата? Ах, къде ли беше?

Във виртуални, многокрили, многоточия.

Поемам по алеите, обсипани с шумата

От цветните премени на листата

Които винаги ще бъдат все така красиви

В очите ми, които свикнали са с прехода

От днес към утре, без помен от идилия.