Сред останките от сълзи и трохи
Внимание, което си изпросих.
Нима това бе моето призвание?
Аз често пиша никой да не моли
За внимание и да получава оправдания
От разни хора, които са несигурни
Какво точно искат от човек до себе си.
Но някак си се ядосвам и ми писва
Да слушам какво и как не може.
Поне да беше казано директно,
По-добре щеще май да се получи.
Но днес отивам да зареждам аз колата си
И да продължа по пътя си, в търсене на дом
За душата си. А може би и физически.
Защото само по пътя съм без угризения,
че искам нещо, някой или други глупости,
които си крещи съдбата, че не са за мен.
Уви, в крайна сметка, права е.
Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си,
че има нещо близко с душевно и емоционално непознати.
Та, дойде време да се събудя някак си
И да поема смело по своя път
Защото ми омръзна да само-спъвам краката си,
когато казват да бягам надалече,
А аз стоя, и не помръдвам
В очакване на нещо да се случи,
Но като всичко, което дълго пиша - си остава само чакане.
Та, дойде времето да поема по пътя си
отминаха години, грешки, чувства, но все пак успях
Да се намеря и създам мир в душата си.