Няколко дни си
припомнях случки и хора, които в мое присъствие и не само заявяваха, че са
вършели сами нещата при положение, че не е точно така...Но това си е тяхно
мислене, не ги обвинявам.
В този ред на
мисли реших, че наистина е крайно време да кажа „Достатъчно“, което е трудно
предвид факта, че съм свикнала винаги да
съм внимателна, уважителна и да давам колкото мога подкрепа. Смятам, че това
мислене е погрешно, защото нито подкрепата е искана, нито вниманието и
уважението оценени.
Дори на пръв
поглед неприятно, абсолютното игнориране е полезно донякъде за съхранението на
личността. Макар че е по-добре да се казват нещата такива, каквито са в очите
на този, който трябва. Човек обаче поради неказването на „Достатъчно“ на себе
си, често пъти му идва в повече и му става наистина некомфортно, безинтересно и безсмислено да говори изобщо за миналите
ситуации.
Обаче остава
усещането, така висящо на недоизказани думи. Но това не значи, че човек е лош,
напротив, че отстоява принципите си – да уважава личността на другия без да го
обвинява. Всеки има глава на раменете си да помисли и да види за какво става
дума в едно взаимоотношение. Оттам нататък всичко е избор и времева рамка.
За
всяко нещо, казано или не, си идва времето. За случки, които са минали или
настоящи, идва момент на изясняване. Той не е чакан, напротив, просто се
случва.
Та да се върна
на „Достатъчно“ и времето, когато да се каже, защото е безсмислено да се
преследва нещо, което не е желано или интересно. Нещо, което не е личното за един индивид.
В
живота си човек може да има доверие само на себе си, отчасти на близките си, а
истинските приятели.. Ех, те са малко и
толкова редки за намиране, почти като естествените перли в мидите или може би
диамантите. Затова е добре да се пазят, стига да има какво да се съхранява и
връзката между две личности да е стабилна.
Когато сред
всички премълчани или казани обвинения, освен целия стрес от нещо неизпълнено,
защото ако човек не е професионалист и се захване с дейност, която не му идва
от вътре, той страда много. Чувството за
задължение пред себе си и пред другите е пагубно. Човек започва да си мисли, че
трябва да го свърши по най-добрия начин, който за всеки е различен. Освен това
в крайна сметка излиза виновен, защото към него е имало очаквания, изисквания и
те са дотолкова насадени, че той забравя за своята душа и желания. Е, тогава е
времето да се каже „Достатъчно“ на безинтересните неща, на мълчаливо и гласно обвиняващите хора,
независимо, че са били или са близки.
Такъв опит
наистина боли, но е по-добре да се продължи напред по личния път и интереси,
отколкото да се тъпче по места, които са твърде далечни от само-съзнанието на
индивида и да се изпълняват чужди прищявки. Дори един човек да изглежда сам, не
е така, защото с времето и вярата се появяват точно неговите съмишленици,
наричани по-скоро приятели. Тогава не е нужно да се търсят партньорства с
различни личности, от които може да се научи много, но са на друга вълна на
мислене или да се изпълняват необосновани и неказани изисквания.
„Достатъчно“
значи да се върнеш към себе си, желанията на сърцето, личните цели и да се
търсят пътища за постигането им с малки стъпки. Това е само приемане, без
отсъждане и носи усмивка. Често пъти има негативни опити, но от тях се учи
много по-бързо кога да се каже „Достатъчно“ и да се живее пълноценно, в мир и
щастие със себе си. Без задължения.
