Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Litlle Robot Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робот

Често хората се питат колко струва един човешки живот и той се оценява с различни мерителни единици – финансови, морални, материални и др. Моят отговор е, че стойността е точно пет секунди. Ужасяващи. Плашещи. Истински. През тях се взима решение дали да се спаси човек или да падне надолу с главата. Това се прави инстинктивно. Изборът в повечето случаи е положителен. Спасението напомня, че всичко създадено трябва да се цени и да се благодари за него, защото то не е даденост.       Защо точно пет секунди? Толкова бяха нужни за да оценя, че беззащитното ми дете, което падаше надолу с главата е най-важното нещо в живота ми. Хванах го бързо за малкото краче с риск да нараня само него, но го изправих с бързо движение. Ужасих се, намразих се за несъобразителността си за момента, а сърцата на двете ни се разтуптяха от безмерен страх. Случилото се ме научи на много неща за изключително кратък срок. За пръв път в живота си изпитах такъв физически страх. Но се преборих. Продължих и го