Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  Дали ще е добре или пък не? Не зная. Но мисля си, че е добре да построя стена Между себе си и другите, особено мъже, Защото съм в емоционална безнадеждност И иронично, във финансвата също е така. А хората не искат да се товарят С допълнително житейско карго Дори на първо четене да изгарят От страст към мимолетното танго Доскоро вярвах, че имам шанс да се подобря В любовните въпроси и студа Който излъчвам някак си дълбоко Но днес проглеждам с яснота Че целя се май твърде нависоко.  Затова си мисря, че една стена Ще подобри на мен и близките живота. Аз винаги съм си била все така, Живейки в само-избрана самота. Така и свикнах, няма нужда от въпроси В моята разбитост не търся вече суета Да споделям болката си с други, Които си имат достатъчно и без това.  И винаги ще давам мъдрите съвети, Но себе си, едва ли, по-добре да съм Стена. Защото важно е човек да вижда красотата, Не всеки обаче може да се похвали с чудеса.

  В началото общуването ни бе някак си магично И разговорите ни откриваха нови светове Които в часовете си на телефон разлиствахме Откривахме се всеки път в  спомените заедно Познавахме до болка своите гласове Но днес световете ни станаха различни А зная, аз подтикнах те да започнеш на чисто Наясно бях, че след това не ще останеш с мен Но въпреки това си заслужаваше до капка риска, Аз ще се преборя с гордостта в самота, Която така добре и ясно до безбожие, умея го Това направи истиността в любовта ни платонична И трябваше да си остане до последно все така. Сега е късно, а ние сме като отдалечени мишки, Със знанието, че продължим ли, край завинаги ще е това. В очакване мълчанието да убие всичко Е някак лесно, вместо да се каже с уста. Макар че всяка наша лична среща будеше искра Не бе достатътчна да се разпали любовния пожар С опита да бъдем романтично и физично близки Всеки от нас показа своите истински рога, а и жила Ти казваш, че не искаш с мен да се обвързваш,  Докато аз се залъгвам

  Днес спрях да търся любовта, Защото повечето пъти срещнах безразличие Безспорно повече и не от една страна Уви, неподходящите мъже привличам Отблъсквайки ги с моето различие Или пък интензитета ми на чувствата? Каквато и да е причината, аз съм решителна Не е за мен това преследване и суета. Омръзна ми да чакам обаждания, срещи, незначителен Интерес в очите на отсрещните огледала От днес за вчера казвам случва се Човек е вътре или вън в една съдба Останалото е само-илюзия  без контакт На две сърца и несподелящи взаимни трепети Днес спрях да търся любовта И все пак, благодарна съм, Че имах шансове да се докосна до мъжествена душа Оттук нататък ще следвам ветровете си,  Изглежда те ще си останат завинаги  моята лютивина.  

  Душата е като танцьор на танго Самоук Защото иначе е нужно доверие Дотук Стъпките се учат самостоятелно Напук Сред страховете от необвързаване На Друг Човек, с който да се следва ритъма Страстно Трудни са онези редки партньори Водещи  Общуването с тях води до нещо Опасно Превръща неследващите в мъртъвци Ходещи Изгорени от огъня, който не издържат Въглени Които се превръщат в  сърдечната пепел Разпръсната Между многовековни дървета без корени Изхвърлени В самотата на чуждото и мнимо благоприличие Откъсната  Казват, че за истинското танго се търси втория Танцьор Неуспешно заместен от пореден продавач на измислица Сутеньор  

Омръзна ми да търся вечната любов  Поглъщайки емоционалните отрови И да надничам през накъсани покрови. Превърнах се в спасителен кивот На същества, който мислят ме за роб, Защото добротата ми не им се нрави. И на Използването гледа се като на Бог, Който разпорежда се с всякакви любови. Защо попадам все на фалшивите сърца? Или пък твърде рано е да се говори  За неща, които стават знак за "Стоп" Преди дори да се стартира спора Дали, или, ще има нещо между нас? А в действията несигурността говори.  Омръзна ми да търся истинска любов,  Живеейки безмълвно в илюзорния живот, За който предпочитам да творя история, В която няма да имам разочарования.

  В постоянна мрежа на съмнения Без компромиси и с вечно неразбиране Обикновено всичко бързо свършва Защото два характера са коренно различни. А още по-лошо е, че никой не разбира другия И няма как между тях сплав да се получи. Когато едностранна  е борбата за връзката Безспорно това събаря моста до основи.    Сълзите от радост се превръщат в безразличие, а близостта в отминал, носталгичен спомен, когато всичко някак изглеждаше стабилно, истинско, спокойно и прочувствено.   И все пак за себе си ще кажа, че за пръв път се чувствах сигурна в ръцете на любим, но с гордостта си тръгнах, защото не искам да насилвам чувствата на другия.  Така че, да, изгарям моста до основи, защото като че ли не виждам други изходи през огъня на страстите и мнимото приличие,  уви, този мъж дори не ме прегърна на изпращане.    

  Отново аз май се влюбих В трудно достижим човек. По-скоро, бих казала, далечен, Защото ограничение е любовта, Когато има по-съществен фактор  За действия в условия на тъмнина, Която важно е да се прегъне. Сред всичко се намира светлина. И тъй, душата ми не ще посърне. Като дете наивно подавам своята ръка, Дори отсрещната страна да не отвърне, За мен по-важно е да споделя скръбта На този, който някак зъзне В избраната от него самота. Когато някого обичаш, Приемаш неговия избор И важно е да му дадеш крила. Дори душата ми с тъгата да осъмне, Аз зная, че редно е така.  А правилно ли е, или пък грешно? Не зная, в настоящата житейска суета На чувства, някак си недопустими, А може би така изглежда любовта.  И все пак, добре е, че умея се влюбвам Това говори ми, че жив ми  е дъха, Сред тази поголовна смъртност  На хиляди заобикалаящи сърца, Забравили какво е истински да обичаш Между себелюбието, дълга и отговорността, Или пък да кажем приоритети на грижовност, Но някои май го наричат коване

"Липсваш ми!" "И ти на мен!" Лъжливи думи под формата на суета, Заучена от филмовата романтичност.   Ако толкова ти липсвах, Защо не си до мен сега? Дори да е чрез телефонна неприличност. Не чувствам допира на твоата ръка.   Или пък успокоителна прегръдка, Която да докаже сигурността На фразите, които  самоуверено изричат Две личности, в игра на безсмислени слова.   Какво означава да има липса? В голотата на една душа, Създадена уж от двама, А всеки спи в своя си креват.   И как ще се усети тази липса? Когато няма двупосочен кръговрат Между рокада от тела, и опияняващи целувки.  Това ли ще нарича днес ярка  страст? Не искам и да слушам за такава липса Това е друго име за споделена самота, С  която хич не искам да привиквам,  Така че нека се спести една допълнителна лъжа.  

  И днес сънувах минали сълзи Преди да ги накарам да изсъхнат. С пословичност и фантастичност. Не съумях да спра страстта, Която някак доведе ме до прозаичност, Така е, когато е едностранна любовта. А как много исках да усетя втора личност, С която да споделям своята самота На такива нетипични чувства. Дали не е от  възрастта?  В писания за фантастичност И мокрене на белите листа Отлитат ценни мигове на пищност, Която се оценява само от душа, Жадуваща дълбоко да обича. Уви, прегръщам се с мъгла На мисли, които не привикват Докато не спре обсебваността И аз не реша да си тръгна От играта на фантастичност А после? Остава поучителна тъга.

С аромата на Уиски  И джаз минава си нощта,  В която гонят се редица мисли Дали пък всичко не е суета?   Особени трепети витаят в съня. Реални са тогава, без изживяна самота, Която утрото с петел навява, А няма никъде протегната ръка.   И все пак силата да се пие Уиски  Решаваща е за лекуването на душа, Която си мечтае за редица чувства, Познати от всички форми и изкуства. За бягство някъде далеч, Където няма хора и съдба, Отразена в сухотата на очите Или пък празнота в душевността.   Ще продължа да пия своето Уиски В не очакване да се само-разбера. Навярно не ми подхождат чувства, Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза. Аз пия своето Уиски, Сама, и слушам джаз. Насред обърканите мисли, Ще се наложи любовта да спра. Добре, че имам трите вида Уиски Джон, Джак, Джони и тайфа,  Защото само те оправдават риска Напред да продължа без участие в игра На думи, мисли, чувства, Които не е е редно да осуетя, Защото аз знам, че следвам мисли, Които никой, нито аз някога ще разбера

  Не вярвах, че пак ще ми се случи Главата ми с любовно вино да се завърти Уви, измежду бягствата не се научих Да  пазя от заслепяването своите очи.   Романс ли бе, като на кино? От двадесет и две години ток Да мине пак през днешната ми жица Разрошвайки подредения ми, ежедневен кок. С тези чувства пак изгубих май съня си, Дано не се окажа като жената Дон Кихот. И страст, и радост, заплитат се в нагласа Не искат и да чуват, че има дума "Стоп". Уви, посрещам тази случка С любопитсвото на смок, Който търси да се скрие в дупка, За да не се изгуби в тази си любов.  

  Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата? Почти като прашинките на пясъчен часовник.  За кратките минути по лицата Останаха следи от минали емоции, Довели днес до безразличие.    Да споделим само, че не следваме си профила На "Фейсбук", загубили сме идентичност Във виртуалните "Игри на Волята". А искам да ти кажа, че ми липсваш Но смея ли да тръгна срещу своята първичност? Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста Ще хукнеш надалече, ведно с другите,  Които някога преследвах с честност. Със спомени от цяла вечност Не се създава истинското влюбване. Защо ми казваш, че въпрос е на момента? А той като че ли бе изпуснат. Около двадесет години, с  предизвестие. Но днес отново си хортувам със заблудата, Че най-накрая ще се напасна по човечност С любим, на който да поема грижите, Защото аз все така наивна си оставам - Като спасителят на буреносците, А те отлитат след като се разтреперят От думите ми, галещи им егото

  Помислих си, че може би ще се получи този път моят несподелен захлас. А през годините те виждах  често в съня си, припомняйки си онази първа среща между нас. Дали пък бях, или пък не,  с ума си? Да вярвам, че е писано да казвам "нас". Но днес, след скорошната ни комуникация Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас, За теб  съм само спомен от носталгия На младостта, когато бяхме в клас И писахме хартиени писма, като хилядолетия. А дневните мечтания при мен са вече час. Страхувам да призная, че може би, обичам те, Защото знам, че допусна ли го този факт, съм не по-добре от птица, която е загинала, Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг. Ще продължа напред, под самотата на чадъра си, Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз.  Дори не тръгват да текат сълзите ми, Защото нищо, никога, не се започна между нас.    

И тъй, от мен, любов, си тръгваш Като дихание в нощта на есен. А лятото, къде проспах тогава? Дали в морето, или пък сред медузите? Неистово копнеят устните Да пийнат малко   бяло лятно вино, Което някак си виси забравено в Забързана гонитба с чужди демони, А пък и своите, облечени в илюзии За минало в настоящо бъдеще. Мирише някак си на есенна носталгия, В мелодия на дъжд и полета на птиците Отиващи на юг да търсят топлината. А самотата? Ах, къде ли беше? Във виртуални, многокрили, многоточия. Поемам по алеите, обсипани с шумата От цветните премени на листата Които винаги ще бъдат все така красиви В очите ми, които свикнали са с прехода От днес към утре, без помен от идилия.