2015/01/16

Трепети на сърцето: Чашата с чай
















Концентрирала поглед върху документацията Тамара дори не чу почукването по вратата на кабинета й, което се оказа доста настойчиво. Когато тя вдигна очите си от написаното, дишането на един от слугите й нарушаваше тишината в стаята. Той притеснено се прокашля и се поклони дълбоко. Дамата отправи обвинителен кос поглед, в който обаче се прочете любопитство какво толкова важно имаше,че слугата да се осмели да влезе без нейно съгласие.

-Извинете неучтивостта ми, милейди, но нося важна пратка за вас от човек, който ме помоли въпреки негативното отношение, което ще събуди моята настойчивост, на всяка цена да предам посланието му– извинително каза младежа, след което още по-дълбоко се поклони пред нея.
-Явно наистина това, което имаш да ми предаваш е много важно, щом нарушаваш спокойствието в личните ми покои – обвинително каза Тамара – Но добре, след като е така спешно, предай, каквото трябва. Прощавам ти проявата не неуважение, но се надявам да не се повтаря.

Младият слуга плахо пристъпи към нея, подавайки й пакет с неправилна форма. Тя пое в ръцете си чудноватата пратка и се запъти към работната си маса. Взе малкия нож за рязане на писма и разряза с тънкото острие обвивката. Махна внимателно опаковката и пред нея се появи красива тъмносиня роза, с лилави краски по листата и същият цвят бодли, от които беше махната само частта, която се предвиждаше да се хване от получателката.

Тамара се зачуди на това цвете. То изглеждаше свежо, а дори за нея – любителка на розите се оказа с непонятен произход. Видимо неизвестния сорт роза в Бурж и близките около него страни, пробуди любопитството за това откъде идваше и кой знаеше за неговото съществуване. Тя се влюби в странния си подарък и веднага нареди на слугата да й донесе ваза да го натопи във вода, в която да има разтворено хапче, което да предотврати по-бързото увяхване на розата.
Сети се, че не е попитала за човека, който е наредил да й се предаде тази пратка, но докато мислеше за пропуска си, видя под розата червен плик, надписан с мастилено сини букви „Притежание на Тамара иш Икар”. Подчеркът беше тънък, четлив и красив. Дамата отвори малкия плик и ахна изумено при прочитането на текста, който гласеше:
„Уважаема Тамара, знам, че сте изненадана от подаръка, който току що получихте и съм сигурен, че когато прочетете това писмо аз ще съм в стаята Ви, за да дам лично обяснение за действията си.” 
Тамара се усмихна, но в този момент замръзна, чувайки отново леко прокашляне. Обърна се по посока на звука, който чу и остана като вцепенена за няколко секунди. Пред нея стоеше един от най-красивите мъже, с които имаше срещи през живота си. Висок, строен, леко мургав и мускулест мъж прекрасни прозрачно-сини очи й се усмихваше чаровно и загадъчно. Тъмната му коса блестеше на проникналата през прозореца светлина, стегнатото му тяло сякаш изваяно от най-добър скулптор, подканваше за докосване. 
Облечен в бели ленени дрехи – леко разкопчана риза, вероятно заради горещината на вън и широк панталон, мъжът пред нея я гледаше с нескрито възхищение. Очите му я изпиха с поглед и той също се оказа зашеметен от красотата на младата жена пред него. През тялото му премина тръпка, която накара думите му да застинат в гърлото. Когато той се окопити от временното вцепенение и се канеше да отвори плътните си устни, Тамара, също овладяла емоциите си, запита.

-На какво дължа честта, Ваша милост.. ? – сега тя се досети, че не знае името му и смутено замълча, подканвайки събеседника си да отговори на мълчаливия й въпрос.
-Ахмед ал Кубейси, понастоящем шейх на Фужейр и Ваш главен конкурент в търговската дейност – след кратък размисъл каза – Определено ще преосмисля позицията си, защото съм покосен от Вашето излъчване, красота, ум и финес.. 

Той продължи да я гледа, усмихвайки се загадъчно, а очите му се впиха в нейните сякаш искаха да разчетат какво мисли тя. Досети се, че не проявява достатъчно учтивост, доближи се до нея, коленичи с единия си крак и пое нежната бяла тънка ръка, която целуна внимателно.
При докосването на устните му към ръката й, дори през нейното тяло премина кратка тръпка, която тя овладя.
Тамара се зачуди от така доброто възпитание на шейха, но се изуми от това, че за пръв път вижда толкова красив мъж, който освен това е умен и възпитан, но най-важното – оспорваше търговската й империя. 

- Уважаеми, възхитена съм от обноските и вниманието Ви, но не знам причината, поради която сте в покоите ми. – тона на гласа й привидно изглеждаше равен, но в него имаше нотки на вълнение – Моля Ви, седнете да изпием по чаша черен чай и да ми обясните неочакваното посещение, на което аз лично много се радвам. С лек жест посочи малка дъбова масичка, до която имаше два ниски стола, покрити с множество меки възглавнички, извезани със сребърни и златни нишки във формата на най-различни фигурки.
Понеже мекия й глас не търпеше възражение, шейха за пръв път в живота си се почувства някак подчинен от една жена и седна удобно на стола. Грациозната му стойка пробуди още по-голямо възхищение у Тамара, която също се настани в стола срещу него и се усмихна приветливо в очакване на отговора на въпроса й. 
Почука внимателно със сребърна камбанка бледолилавият порцеланов сервиз, който стоеше за декорация на работното й помещение. 
Тази нейна любима придобивка беше поръчана от майка й за десетата годишнина на Тамара. Най-добрият майстор на порцеланови фигури и прибори в Бурж с местоположение шейхство Коимбра във знак на обичта си към младата господарка, сътвори този малък уникален сервиз. Красивото произведение се състоеше от две светло лилави чашки, обсипани със сини цветчета във формата на малки капчици по цялата си повърхност. Тяхното допълнение се оказаха две малки чинийки и една не много голяма кана в същите разцветки. 
Двама слуги бързо влезнаха в работното помещение, носейки кана с черен чай, специални сладки и кристално наргиле за двамата събеседници, чиито разговор тепърва започваше.

---------

Когато сме истински: Аз добре знам защо



Вивиан Лий потропваше леко с токчетата си докато вървеше към любимото си кафене. Тя седна на масата и си поръча обичайното – дълго кафе с шоколадова торта. Жената искаше да се наслади на момента от крайно ограниченото си лично време. Това беше храна за душата й, която стоеше разнищена като недоизплетена  сламена кошница.
Вивиан Лий мина през много неща в последните месеци – от бременност до раждане на дете и разваляне на взаимоотношения с много хора. Стресът й се трупаше ежедневно докато тя не реши да стопира това, в което се превръщаше – сенчеста фигура без лъч светлина в живота си. Това беше така погрешно и ненужно и тя го знаеше. Именно за това пожела да премахне тази пагубна и фалшива изгубеност от живота си, създадена от нея самата.
На свободното място срещу нея се изкачи постепенно една охранена улична котка – в бяло и черно, с дълги мустаци и пухкава опашка, която търсеше слънчево място да се припича. Уви, единственото такова се намираше именно на масата на Вивиан Лий и наруши усамотението й. Жената не й обърна внимание за дълго време, щом животинката не й шумеше, нямаше проблеми за нея и размислите й. Котката я загледа любопитно с зелените си очи и се размяука без конкретна причина. Вивиан я изгледа с някак празния си кафеникав поглед и леко се усмихна, защото завиждаше на котето за неговата свобода. Животинката се преобърна няколко пъти на масата и полегна, гледайки вече заинтригувано жената.
Вивиан изведнъж се натъжи без причина, вероятно се дължеше на все още бушуващите в нея от всички изминали събития хормони и заговори на котката. Жената имаше нужда да сподели с някого дълго стаената болка от създадената несигурност, чувство на непълноценност и пагубна неувереност в собствените си сили. Тези неща бяха без конкретно основание, но си оставаха непроменен факт за случването си, но през тях трябваше да се мине.
Котката мижеше доволно, когато Вивиан Лий започна да разговаря с нея или по-точно със себе си.
Аз добре знам защо ми се случва всичко настоящо. Най-вече заради липсата ми на смелост да напусна работа, която не ми е приятна и колектив, който не ми харесва. Така или иначе предпочитам да работя самостоятелно, за което обаче ми е нужно много време. Но изборът вече е направен, а той има последствия, които се приемат въпреки всичко.
И сега след липсата на кураж на бял свят се появи невинна душа – дъшеря ми, все още бебе, което не е запознато с житейските ситуации и различните избори.
Обвързах се с хора, ужким семейство,  които не харесвам. Детето се сдоби с баща, който няма амбиция за нищо, но пък е добър човек и се грижи за него.
Въпросът е, че аз, като майка без смелост, не осъществих нито една от мечтите си, а как тогава ще науча дъщеря си на това?
Котката отвори лявото си око и измяука, докато се преобръщаше на другата страна, крайно незаинтересована или просто защото не искаше да слуша апатични думи и болезнени душевни стонове.
Трябва да продължа напред. Доста е трудно. Твърде много хора са забъркани в една история на неосъществени фантазии и неизпълнени очаквания, придружени с прекомерна забързаност. Тя доведе до нефункциониращи действия,  които доведоха точно до никъде.
Котката отвори дясното си око и се преобърна отново, след което задряма. Слънцето припичаше приятно и топлеше смутеното и леко студено сърце на Вивиан Лий.
И какво от това? Грешките са допуснати. Ситуациите са извън контрол. Някои ще кажат, че е хубаво да няма контрол. Сигурно е така, но ако не се залага на карти животът на едно невинно бебе заради незрялата му майка, която не е обмислила действията си. Единственото, което може да са направи е да се промени гледната точка и грешките да се възприемат като нов опит и житейски урок. Няма връщане назад.
А избор има ли? Все още не се знае, но вероятно с времето отговора ще се появи. Колко дни, нощи и месеци ли ще отнеме? Неизвестно е.
Котката се събуди и загледа право в очите Вивиан Лий, сякаш й казваше с поглед, че винаги има избор. И имаше право. Наистина винаги има избор, но се осъзнава по-късно, как е направен.
Не са нужни очакванията, които тихо пропълзяват  в измореното съзнание от многократни стресове, изпитания и оцеляване. Когато човек е бил пътник към отвъдното, го осъзнава. Това действа отрезвяващо. Върнах се тук, значи има защо.
Кога ли ще стане ясна причината измежду цялото раздразнение и безпокойство, поощрени от  чувството за непълноценност и неосъществени мечтания, не се знае.
Тегоба. Явно това е път към израстване. Макар че няма точна посока.
Котката се доближи внимателно до Вивиан, близна я по ръката и скочи от масата. Поръчката на жената дойде и тя в мълчание се наслади на малкото удоволствие, което донесе голяма  радост в душата й. След това стана с гордо вдигната глава и с уверено тракащи токчета тръгна към дома си, за да прегърне дъщеря си, която беше единствения човек, който се радваше на присъствието й и го усещаше с пълна сила.