Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

В последните седмици и месеци ми е леко носталгично, самотно и в същото време романтично. Такъв е периода може би, но това сега не е толкова важно. А и не ми е приятно да говоря за личните си чувства в момента. :) Понеже обичам романтични истории, филми и книги, реших да си създам писмени такива самостоятелно. Усещам, че много хора ги търсят и обичат тези приказни думи за любов, понеже някак си в днешно време сложно се намира и не се пази от участниците в приятелството, връзката, работата и т.н.  Затова пък романтичните писатели и блогъри просперират, а  с тях и лайф коучовете /консултанти за живот, любов, психология и т.н./, понеже  и двата вида създатели учат човек на любов - към себе си и към другите, защото тази тема е леко забравена покрай масовата лудост всеки да е успешен и богат, което не е лошо, но за различните хора тези две понятия имат специфично за тях значение. Аз пък, от своя страна, обичам романтиката и си я търся във всички малки неща, които ме заобикалят, защото това

 "Действително, каквото е писано, това се случва, но има доста заобиколни пътища, наречени начин на живот и избор на житейска пътека. Ако всички знаеха какво ще им се случи, нямаше да се развиват по никакъв начин и да учат нови неща като придобиват различни умения. Тук идва и напомнянето: "Който търси, намира" Това е част от поста, който днес написах в групата си за бизнес с пластири във Фейсбук. Лично аз много обичам да общувам с хората в групите си по телефон предимно, защото е някак по-истинска комуникацията, отколкото с писане. Даже напоследък се шегувам, че съм телефонистка. За мен бизнеса с пластирите One More International не е за парите, а по-скоро за мисията, общуването и вдъхновяването на хората да се погрижат за себе си. Има много разбити хора, които отказват да подобрят себе си, да опитат нови неща и да продължат живота си поради много минали разочарования. И аз бях там, но вече не съм. Избрах да продължа напред към своята нова квантова реалност.  Костваше

  Валери беше щастлива и си говореше с нейната нова приятелка. "Ще си купувам Таро карти!"въодушевено каза жената по телефона "Ти си луда! За какво са ти? От тях не се печели!", отвърна явно учудената дама. "Ще се науча да гледам, все пак това  е едно ново умение!", Валери продължи да говори привидно щастливо. "Правиш пълни глупости! Не си малко дете да си играеш с карти!", Лилия отвърна строго, защото такъв темперамент имаше. "Знаеш ли, Лили? В момента минавам през тежък период и смятам, че именно Таро картите ще ми дадат и потвърдят отговорите, които вече зная в сърцето си", отговори Валери, "Ти нали си наясно, че винаги като минавам през предизвикателство, уча и правя нещо ново. Обръщам всичко на майтап. Така е някак по-леко да мина от добрата страна".  "Знам, мила... Обичам те и съм с теб." Лилия замлъкна в телефонната линия , през която струеше безмерна тъга. Всяка жена потъна за части от секундата в своите разм

За да се излезе от всяка ситуация - лична или професионална, е нужно да се направи първата крачка. Нейната направа обаче отнема много време. Например, за да изляза от грозна лична ситуация в живота си, но пък много поучителна, ми отне 4 месеца да направя първата крачка за освобождение от оковите на негативното мислене, които стопираха абсолютно всичко като прогрес в моя живот.  Що се отнася до професионалните ситуации, при мен първата крачка отне също 3 месеца, през които четях и се развивах, мислейки че ще направя перфектната първа крачка, а в крайна сметка направих импулсивна, емоционална и не твърде добре обмислена стъпка, но пък се оказа много полезна.  За нищо от гореспоменатите ситуации не съжалявам, не е и редно. Хората се учат докато са живи от всичко, което им се случва, но те могат да контролират само собствените си емоции и реакции. Но как точно се прави първата крачка? Ще го обясня малко по приказен начин, защото това го умея най-добре. Ако един човек потъва сред рутинните

Постът във Фейсбук групата ми, който ме вдъхнови да пиша днес на блога си:  "Днес ще споделя малко за работата в екип с компанията си One More International. Освен че продуктите са чудесни, най-важно е доверието в хората, с които работиш. В моя случай хората, с които сме в екип са ми помагали и помагат за всичко с цел заедно да вървим напред. Моите съекипници и хора са ми давали в структурата, и поръчки са ми правили,  за да видя финансов и екипен резултат. В стандартния бизнес, особено в България и българските учреждения, и компании, лидерите с лидерски  качества са рядкост.  По-скоро бизнеса в България е тип "и сам войнът е войн, всеки си носи отговорността за работата". Не, лидерът на екип носи отговорността за несвършена работа поради лошо обучение на хората си, не-намиране на баланс в слабите и силни страни на хората в екипа, непонятна организация и т.н.. Съответно това води до липса на резултати.  В One More International бизнеса няма такъв филм, хората се държат

Автентичността и уникалността са сходни изрази, които носят един вид специфичен авторитет. Хората се впечатляват и следват други хора, които имат ярко изразена индивидуалност и положителна енергия. Във всеки бранш е нужно човек да има авторитет, репутация и положително излъчване, наричано още харизма, за да прави успешни продажби, видео семинари и презентации. Как обаче се постига този авторитет? Със сигурност в това, което се казва и с дълбока увереност в правотата на съответното нещо - продукт или ситуация. Авторитета всъщност е голямо уважение вследствие на добра репутация - като продавач, добър човек или работеща личност, която постоянно се развива. Ще дам пример със себе си, понеже е важно да дам нещо преживяно като ситуация и опитност. Думи без опит не вършат работа. Като започнах бизнеса си с пластири на One More въобще не знаех как се правят видеа за продуктите, но действах и ги направих. С течение на времето стават по-добри.  Освен това не исках да се показвам много пред камер

  Честит Първи Юни!  От групата ми за сребро - https://www.facebook.com/groups/wwsilver , в която пиша за монети: "Понеже аз обичам много да пиша, използвам всеки празник да го правя дори и тук, за сребърните монети. Все пак групата ни с това е по-различна от останалите такива. Днес гледах децата в парк - така истински и усмихнати. Спомних си навремето за Пясъчните замъци, които правеше детето ми, а и аз някога, преди много години. Леко ми напомня за метафоричните пясъчни кули, които човек строи в живота си. Но ако тях ги няма, битието някак си няма смисъл и се превръща в оцеляване без смисъл. Всъщност човек е добре винаги да запази детското в себе си - любопитството, смеха и гледането от друг ъгъл на ситуацията.  Какво прави хората щастливи? По-скоро децата .  Човек изгуби ли детското в себе си, загубва желанието си за живот - от детските мечти, през погледа на детето, че не всичко е така сериозно и непоправимо, както се натяква от възрастните. Винаги има един прост въпрос с ясен