Казах ти
- И така, момиче,
казваш, че искаш да живееш в търсенето на истинската любов – попита Агофелту с
ехидна усмивка, докато фините му пръсти белеха гроздовото зърно в ръцете му.
- Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание, отвърна с тих глас Димб Рант O’Ер.
- Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно.. И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни.
- Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб.
Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства.
- Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества. Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги няма, не и във формата, която си фантазирате. – Та, какво бълнуваше? – за истинската любов ли беше – Отново се засмя с ирония Агофелту. - Нека поиграем на една игра и извади прозрачно стъклено кълбо. Ако ме убедиш ,че твоето търсене е смислено, ще те пусна жива да ходиш да обикаляш по света в търсене на илюзорната си кауза, ако не, ще се превърнеш в част от красивите ми статуи, които са много послушни – той щракна с пръсти и на кълбото се появиха гротескни и тъмни статуи в различни пози. Те стояха с отворени очи, които изглеждаха стъклени – досущ като ирисите на мъжа.
- Какво е това? – с ужас попита Димб.
- Моята къща със статуи. Те постигнаха големи неща. Тази красива като легендарнтие елфи руса жена с прозрачните сини очи, се казва Елина, тя причини война между мъжете преди век. Те се избиха взаимно, а оцелелите станаха нейни доброволни роби заради красотата й, защото вярваха, че ще избере някой от тях за свой съпруг. Тя така и не го направи. Жената причини разрухата на няколко кралства. В брачните си нощи с всички пет съпрузи, ги убиваше, за да завземе властта. Велика жена, която с радост ми даде душата си, за да остане красива. Като ми доскуча от нея, защото започна да се моли да й стана съпруг се обложихме ако ме убеди с кълбото, че си заслужава да е с мен, ще стана. Тя сама реши да загуби играта.Не искаше да рискува красотата й да се вижда само от един мъж.
- И ти се гордееш с това? – попита възмутено момичето.
- Просто ми беше забавно. – отвърна Агофелту
Димб се надигна от земята. Все още беше мокра, но усети, че лежи на нещо различно от трева – мек на допир плат. Погледна и видя, че е върху плаща на този мъж. Разбра, че играта е въпрос на найния собствен живот или смърт. Тя трябваше да впрегне всичките си умения, факти, познания и сладкодумие, за да го убеди в различна от неговата истина. Жената знаеше, че това не е човек.
- Ще играя с теб, но искам да знам какво си ти? – твърдо попита Димб, вече застанала в седнала поза.
- -Аз съм съзнанието ти – ухили се Агофелту.
- Не, искам да знам истината – настоя тя.
- Моята или твоята ? – попита мъжа – Мисля, че вече знаеш. Вие, Хората, сте интуитивни същества, но не слушате себе си.
Димб установи, че наистина беше така. Тя знаеше, че това е митично същество, за което четеше преди години в библиотеката с забранените книги. Единак.. Гордо чедо на Фаетон. Мислеше, че е просто приказка. Тя беше наясно и че всички негови „статуи“ са обикновени хора, поддадени на влиянието му, които причиняваха масови разрушения заради собствения си егоизъм.
- Да играем! – Смело отвърна тя.
- Хубаво е, че още имаш кураж! – с тънка усмивка каза Агофелту – Ще ми бъде забавно. Правилата са следните – на всяка моя картина, щракваш с пръсти и показваш твоя. После ще говорим.
Мъжът отново щракна с пръсти и в кълбото се появиха мъже, които отиваха на война, сълзите на жените и децата им. После последва битка, тези, които не умряха, се озоваха в кръчма, пълна с други жени, с които се забавляваха, забравили за предишните. Те пиеха вино, ядяха до пръсване и се кълняха във вярност на всяка следваща привлекателна жена. Край на картината.
Жената щракна с пръсти – появиха се хора в хубави дрехи и усмихнати лица на родители и близки, които видимо споделяха радостта си от различни щастливи събития.
Агофелту пусна нова картина – родители, които продаваха децата си заради хляб или ги изоставяха в непознати места, защото не ги искаха.
Димб с насълзени очи избра друга история – хора, изоставили семействата си, които със сълзи на очи се връщаха при тях и без думи просто ги прегръщаха. Родители, които търсеха безспирно децата си и като ги намереха не ги пускаха и такива, които им прощаваха прегрешенията и дори умираха за тях. В нейните картини нямаше връзки между мъже и жени, които не оставаха верни един на друг, но имаше такива, които жертваха всичко в името на децата си и плътно ги подкрепяха във всичко, което правиха. Имаше дори хора, които отвеждаха своите отрочета от домовете на техните съпрузи, за да ги спасят. Много родители със сълзи на очи посрещаха децата си след дълго отсъствие сякаш нищо не се беше случиха. Показваше се прошката и щастието, което се изпитваше от общата радост.
- Показах ти, че няма истинска любов – заяви Агофелту.
- А аз ти показах, че има, но само между родители и деца.. – отвърна Димб – едно е да виждаш само едната страна на монетата, защото тя винаги има и друга.
Агофелту остана сериозен и погледна момичето срещу себе си. Тя наистина имаше право, защото той се занимаваше само с едната страна от живота на хората, друго не му трябваше. Реши да я пощади сега, но си даде обещание, че другия, когато я види, ще е нейния край. Искаше да се позабавлява още за времето, което му оставаше..
- Казах ти, че няма истинска любов, но въпреки това ще те пусна да я търсиш, защото ми е забавно да видя как сама ще се убедиш, че не е така. – Отвърна Агофелту и прибра кълбото си, превръщайки го в малко черно мраморно топче, което носеше в джоба си.
- Казах ти, че има истинска любов само между деца и родители. А ако просто погледнеш от другата страна на монетата, ще се убедиш сам. – Отвърна Хирве. – Всичко е преходно.
Агофелту се изправи, подаде ръка на Димб докато изучаваше дълбоките й очи мълчаливо, взе си плаща и тръгвайки по пътя, каза:
- Интересна си, разказвачке на истории. Понеже ми е забавно да гледам как се бориш с илюзиите на света на хората, ще те оставя жива. Засега. Вероятно няма да се видим повече, не и в този твой живот. Сбогом. – отдалечи се, докато я гледаше със стъклените си очи Агофелту
– Аз вярвам, чеще се срещнем отново по един или друг начин. Прошката е неизбежна в живота на хората. Някак си е наложителна, стига да се поиска и даде. – Хирве усети отново унеса си и загледа силуета на мъжа. – Не обичам сбогуванията. Така че до нови срещи!
Мина около минута докато тя гледаше към Агофелту и той се обърна с гръб. Появиха се три огроми черни крила изпод плаща му и той се издигна към небесата. Погледа на Димб се замъгл, тя загуби сила и заспа.
Чу се тъжно цвилене. Жената се събуди, облегната на средата на езерото, в което беше паднала. С премрежени очи видя сиво черната Ванта и тъжните й очи. Кобилката стоеше до нея, а Димб се хвана с ръцете си за юздите и животното я издърпа на сушата. Тя остана така известно време. От топлината дрехите й изсъхнаха бързо. С големи усилия се качи на гърба на крантата и се отпусна. Явно беше имала интересен сън, който и се струваше толкова истински.
- Води, накъдето ти видят очите, а аз малко ще си почина.. – Каза Димб и заспа на гърба на старото конче, което с бавни крачки продължи напред, носейки я на гърба си с усмихнати очи. – Казах ти, че илюзиите могат да се превърнат в истина...
- Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание, отвърна с тих глас Димб Рант O’Ер.
- Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно.. И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни.
- Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб.
Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства.
- Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества. Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги няма, не и във формата, която си фантазирате. – Та, какво бълнуваше? – за истинската любов ли беше – Отново се засмя с ирония Агофелту. - Нека поиграем на една игра и извади прозрачно стъклено кълбо. Ако ме убедиш ,че твоето търсене е смислено, ще те пусна жива да ходиш да обикаляш по света в търсене на илюзорната си кауза, ако не, ще се превърнеш в част от красивите ми статуи, които са много послушни – той щракна с пръсти и на кълбото се появиха гротескни и тъмни статуи в различни пози. Те стояха с отворени очи, които изглеждаха стъклени – досущ като ирисите на мъжа.
- Какво е това? – с ужас попита Димб.
- Моята къща със статуи. Те постигнаха големи неща. Тази красива като легендарнтие елфи руса жена с прозрачните сини очи, се казва Елина, тя причини война между мъжете преди век. Те се избиха взаимно, а оцелелите станаха нейни доброволни роби заради красотата й, защото вярваха, че ще избере някой от тях за свой съпруг. Тя така и не го направи. Жената причини разрухата на няколко кралства. В брачните си нощи с всички пет съпрузи, ги убиваше, за да завземе властта. Велика жена, която с радост ми даде душата си, за да остане красива. Като ми доскуча от нея, защото започна да се моли да й стана съпруг се обложихме ако ме убеди с кълбото, че си заслужава да е с мен, ще стана. Тя сама реши да загуби играта.Не искаше да рискува красотата й да се вижда само от един мъж.
- И ти се гордееш с това? – попита възмутено момичето.
- Просто ми беше забавно. – отвърна Агофелту
Димб се надигна от земята. Все още беше мокра, но усети, че лежи на нещо различно от трева – мек на допир плат. Погледна и видя, че е върху плаща на този мъж. Разбра, че играта е въпрос на найния собствен живот или смърт. Тя трябваше да впрегне всичките си умения, факти, познания и сладкодумие, за да го убеди в различна от неговата истина. Жената знаеше, че това не е човек.
- Ще играя с теб, но искам да знам какво си ти? – твърдо попита Димб, вече застанала в седнала поза.
- -Аз съм съзнанието ти – ухили се Агофелту.
- Не, искам да знам истината – настоя тя.
- Моята или твоята ? – попита мъжа – Мисля, че вече знаеш. Вие, Хората, сте интуитивни същества, но не слушате себе си.
Димб установи, че наистина беше така. Тя знаеше, че това е митично същество, за което четеше преди години в библиотеката с забранените книги. Единак.. Гордо чедо на Фаетон. Мислеше, че е просто приказка. Тя беше наясно и че всички негови „статуи“ са обикновени хора, поддадени на влиянието му, които причиняваха масови разрушения заради собствения си егоизъм.
- Да играем! – Смело отвърна тя.
- Хубаво е, че още имаш кураж! – с тънка усмивка каза Агофелту – Ще ми бъде забавно. Правилата са следните – на всяка моя картина, щракваш с пръсти и показваш твоя. После ще говорим.
Мъжът отново щракна с пръсти и в кълбото се появиха мъже, които отиваха на война, сълзите на жените и децата им. После последва битка, тези, които не умряха, се озоваха в кръчма, пълна с други жени, с които се забавляваха, забравили за предишните. Те пиеха вино, ядяха до пръсване и се кълняха във вярност на всяка следваща привлекателна жена. Край на картината.
Жената щракна с пръсти – появиха се хора в хубави дрехи и усмихнати лица на родители и близки, които видимо споделяха радостта си от различни щастливи събития.
Агофелту пусна нова картина – родители, които продаваха децата си заради хляб или ги изоставяха в непознати места, защото не ги искаха.
Димб с насълзени очи избра друга история – хора, изоставили семействата си, които със сълзи на очи се връщаха при тях и без думи просто ги прегръщаха. Родители, които търсеха безспирно децата си и като ги намереха не ги пускаха и такива, които им прощаваха прегрешенията и дори умираха за тях. В нейните картини нямаше връзки между мъже и жени, които не оставаха верни един на друг, но имаше такива, които жертваха всичко в името на децата си и плътно ги подкрепяха във всичко, което правиха. Имаше дори хора, които отвеждаха своите отрочета от домовете на техните съпрузи, за да ги спасят. Много родители със сълзи на очи посрещаха децата си след дълго отсъствие сякаш нищо не се беше случиха. Показваше се прошката и щастието, което се изпитваше от общата радост.
- Показах ти, че няма истинска любов – заяви Агофелту.
- А аз ти показах, че има, но само между родители и деца.. – отвърна Димб – едно е да виждаш само едната страна на монетата, защото тя винаги има и друга.
Агофелту остана сериозен и погледна момичето срещу себе си. Тя наистина имаше право, защото той се занимаваше само с едната страна от живота на хората, друго не му трябваше. Реши да я пощади сега, но си даде обещание, че другия, когато я види, ще е нейния край. Искаше да се позабавлява още за времето, което му оставаше..
- Казах ти, че няма истинска любов, но въпреки това ще те пусна да я търсиш, защото ми е забавно да видя как сама ще се убедиш, че не е така. – Отвърна Агофелту и прибра кълбото си, превръщайки го в малко черно мраморно топче, което носеше в джоба си.
- Казах ти, че има истинска любов само между деца и родители. А ако просто погледнеш от другата страна на монетата, ще се убедиш сам. – Отвърна Хирве. – Всичко е преходно.
Агофелту се изправи, подаде ръка на Димб докато изучаваше дълбоките й очи мълчаливо, взе си плаща и тръгвайки по пътя, каза:
- Интересна си, разказвачке на истории. Понеже ми е забавно да гледам как се бориш с илюзиите на света на хората, ще те оставя жива. Засега. Вероятно няма да се видим повече, не и в този твой живот. Сбогом. – отдалечи се, докато я гледаше със стъклените си очи Агофелту
– Аз вярвам, чеще се срещнем отново по един или друг начин. Прошката е неизбежна в живота на хората. Някак си е наложителна, стига да се поиска и даде. – Хирве усети отново унеса си и загледа силуета на мъжа. – Не обичам сбогуванията. Така че до нови срещи!
Мина около минута докато тя гледаше към Агофелту и той се обърна с гръб. Появиха се три огроми черни крила изпод плаща му и той се издигна към небесата. Погледа на Димб се замъгл, тя загуби сила и заспа.
Чу се тъжно цвилене. Жената се събуди, облегната на средата на езерото, в което беше паднала. С премрежени очи видя сиво черната Ванта и тъжните й очи. Кобилката стоеше до нея, а Димб се хвана с ръцете си за юздите и животното я издърпа на сушата. Тя остана така известно време. От топлината дрехите й изсъхнаха бързо. С големи усилия се качи на гърба на крантата и се отпусна. Явно беше имала интересен сън, който и се струваше толкова истински.
- Води, накъдето ти видят очите, а аз малко ще си почина.. – Каза Димб и заспа на гърба на старото конче, което с бавни крачки продължи напред, носейки я на гърба си с усмихнати очи. – Казах ти, че илюзиите могат да се превърнат в истина...
Коментари
Публикуване на коментар