Безименно

 

 

 

 

 

 

 

 

Във вечерите, когато се чувствам     

Самотна и някак си счупена

Чувам мелодия

Която ми напомня, че някога

И аз дълбоко обичах

Но нямаше смисъл

Защото и днес самотата

Стои на прага пред вратата ми

Влиза и сяда на масата

За да нищим истории

От времето,  когато си мислех

Че всичко този път ще е вечно 

А всъщност не беше

Както е било винаги

Четейки "Ти пак ще обичаш"

Сълзите пак ме въвличат

В играта си

Подобно на мъжките пръсти

Търсещи утеха в косата ми

И после си тръгвах,

Защото съм им безразлична.

Кому е нужно това Двуличие?

Събирайки парчетата на душата си

Залепях отново сърцето си,

За да се отвори наново раната

Да не се чувствам обичана

От този, когото така силно исках.

И тогава търсех утеха в бюрото си

Където усилено пишех стихове,

За да забравя поредната пародия

На взаимност.

Днес пък, започнах да рисувам

Ей така, за разнообразие

И да излекувам по-бързо душата си

В подготовка за следваща среща

"Какво ли ще бъде?"

С новите замъци от илюзии

Водещи до задънена безпосочност

И прекъснати нишки, 

От които да освободя себе си

Но да срещна нови претенции

Пълни с безсмисленост.

Продължавам по пътя си

Със сълзите си. Еднолично.

Омръзна ми от фалшиви герои

И неискрени срещи

С думите и липса на желание

За възприемането ми като личност.

Или пък приемането ми за даденост

В компанията на игнориране.

Не търся виновно внимание.

Наистина, тръгвам си

Дойде време да събера себе си

Въпреки болката от несподелените чувства.

И тя ще мине.

Докато ме бодат тръните

На лъжите и кървят стъпалата ми.

Както розите, ще разцъфна

Заедно с бодлите си. 

Отивам си и Довиждане.