Ангажираността като Бягство от Отговорност

Темата за прекалената ангажираност ми е много близка тези дни. Покрай цялото Новолуние и загърбване на минали ситуации, хора, събития и чувства, като ново начало е редно своите грешки да открие човек, като мен например. Винаги споделям своя опит и знания, защото смятам, че така е редно да се прави.

Приключих доста болезнени минали глави в книгата на живота си, но съм си тук и се развивам като продължавам напред въпреки болката, счупените илюзии и неосъществени неща, които очевидно не са били за мен. Късно го разбрах, но по-добре така, отколкото  никога.

Днес ще напиша за ангажираността като бягство от отговорност. Да, след раздяла, провал и други негативни ситуации, хората имат два варианта за потояният им живот занапред: 

1. Да плачат, пият и тъпчат в ситуацията, ровейки се в негативните си чувства докато умрат; 

2. Да плачат, пият и намерят сили да продължат напред въпреки болката, разочарованието, счупените илюзии и разкървавеното си сърце.

Тук идва на помощ ангажираността, при това прекомерна и понякога насилена.  При мен винаги е било така. След раздяла, провал или счупена илюзия, сред целия хаос от чувства, се хващам в рутината и си намирам един куп недовършени неща. Не, че болката ще мине, но някак като е зает човек, мисли по-логично и няма време за плач, работата чака и поне се довършват много дела в тежките и предизвикателни периоди. 

Да, има моменти на сълзлива емоционалност и кървящо сърце, ама тогава човек като си е сам, му минава  по-бързо, защото така или иначе никой не идва да го утеши, още пък по-малко му се обажда да го пита как е.  При мен все така е било, но вече се обичам повече, не чакам нищо от никого. Доказано е, че когато човек е най-зле, ясно се вижда кой е физически до него. Има много малко такива лица в моя живот, но ги има. Обаче аз съм си свикнала да си плача сама, да си решавам нещата само с помощта на Бог.  

Така съм живяла досега, а за напред ще се види. Има хора, които усещат другите, но само ако са близки и разбират отвъд мълчанието. Това са верните, истински души, които имат място в моя живот - да са до мен, не само по думи, а с действия. Аз съответно давам същото, защото има прост закон "Каквото даваш, това получаваш" по един или друг начин, от различни места. В това съм се убедила - давах и получавах от други хора и ситуации. Затова е и важно човек да е добър и да дава без да очаква нищо от никого, защото това води до разочарования.

Та, след всеки личен и професионален провал в моя живот, винаги съм работила много, до изтощаване, но пък съм създала красиви неща - поезия, проза, YouTube канал и ценна мъдрост, която споделям с другите. Онези, които ценят това, което правя.

Истината обаче е, че прекалената ангажираност е бягство от отговорност - към себе си, несподелените чувства, разочарованията, емоциите на другите, които все пак искат да стигнат до човека, но не им се позволява. Това обаче е добър вариант да се продължи напред чрез познатата рутина, която отклонява фокуса от болката за дълго време, защото без движение и развитие, човешката душа по-бързо си отива. А в крайна сметка живота ни е даден, за да се живее. Тези, които искат да са в него, ще бъдат по един или друг начин и ще го покажат с действия. Другото са празни думи.

В този ред на мисли, колкото повече задачи има човек, толкова по-добре. Да, ангажираността е бягство, но понякога това е единствения начин за спасение от болката или поне  по-лекото й преживяване. 

Ситуациите от миналото и хората там няма да се променят, единствено човек може да се промени в настоящето и то само себе си. Бъдещето се кове от настоящето.

Наскоро разбрах, че имам още  много непреживяни емоции, но пък като ги преживея, ще се излекувам по-бързо. Като ми остават и ангажиментите, с които съм се заела, докато съм избягвала срещата лице в лице с негативните чувства, още по-добре, ще мине по- бързо. 

Така или иначе, повечето битки човек води сам със себе си, колкото и да иска Бог да му помогне чрез друг човек. Винаги е в точното време и място, но се разбира на по-късен етап.

Ангажираността действително е бягство от отговорност, но когато всички познати средства за справяне със ситуацията не са дали грам резултат, по-добре е да се работи усилено, защото няма кой да свърши задачите на душата освен самият човек. А пък хората, ситуациите и чувствата, от които се бяга, то за да се стигне дотам, много вода е изтекла. Всички решения водят до действия и техните последствия. 

Затова ще работя, друго вече не ми остана към момента. Имам си дете, финанси са нужни и любов към себе си и нея. Ангажираността ще приема като своя най-близка приятелка и приоритет. 

Другите хора, така или иначе,  са наоколо отвреме навреме. Който иска да е до мен по пътя, е добре дошъл, който не иска, е добре отишъл. Животът е твърде кратък, за да мисля кой, къде, какво иска или пък не. Ако хората искаха да са до мен по пътя, щяха да бъдат. Ако ситуациите бяха моите, щяха да са успешни и да ми носят щастие.

Нещата са прости: Искаш нещо или някого и действаш, другото са оправдания и в бизнеса, и в любовта.  Няма нужда от взаимна загуба на време, защото и без друго е ограничено.