В Далечината на Думите

"Не ми се говори," каза набързо Валери и затвори телефона, защото нямаше какво повече да каже след толкова месеци и иницииране, рядко успешно, на комуникация.

Не й се говореше. Всъщност неговоренето е добър варинт да спестиш на някого тежки истини или просто да поставиш ясни граници, че не може така да се прави повече. 

Мълчанието е удобен начин да се избегнат тихомълком сложни разговори, свързани с поставяне на край на нещо с някого.  По-лесно е и неговоренето ясно крещи, че вече е късно за разговори. В смисъл човек виаги може да измисли какво да каже, общи житейски и битови теми, но понякога говоренето става някак безсмислено и безрезултатно, особено ако отстрещната страна не слуша или изпитва досада. 

Хора, които държат един на друг, не се възприемат като досаждащи помежду си. Забързани в ежедневието си, те вече не си говорят, а по-страшно нещо от безразличието и незаинетесоваността няма или може би е просто смъртта. Връзки се разпадат по телефоните и социалните мрежи. Близки стават непознати и потъват в мълчание, понякога до края на живота си. Кому е нужно това, не съм сигурна.

Може би така е по-лесно да се напуснат някакви взаимоотношения, но не и здравословно. В края на крайщата, по-добре да се сложи ясна точка, отколкото запетая или многоточие, но за това е нужна смелост. Нежеланието за разговор винаги се усеща, колкото и да се старае да го прикрие човек. Понякога е възможно да е презумпция, но не винаги е така. Енергията не лъже, мълчанието на телефона или социалките - също. В 21 век има толкова много начини за комуникация, но само ако  е желана. Иначе няма смисъл да се хаби време. 

Наскоро Валери имаше разговор на Фейсбук с мъж, който искаше да чуе истината тя дали иска да говори с него или не. Когато жената каза, че няма смисъл да говорят, мъжът започна едни въпроси и искане на обяснения. Тя даде отговори, които не му харесаха но пък накратко "Ти искаше отговори, дадох ти ги. Лека вечер!" Поне така е честно, иначе мълчанието боли, обаждането без ясна цел или с нежелание също. Не е нужно на никого да се заблуждава.

Много пъти Валери искаше да говори сериозно и на живо с различни хора, но те просто не вдигаха телефона или не връщаха обаждания дни наред. Тогава всичко е ясно, те не търсеха комуникация с нея, дори напротив, избягваха я в прекалената си, макар и мнима, заетост.

"Май е по-добре да съм сама със себе си," мислеше си Валери. Така беше правилно, според нея - да не се обажда, когато нито я търсят, нито й отговарят. 

И наистина, когато човек се чувства нежелан като събеседник или не на място, е най-добре да си ходи от човек, ситуация или място. Независимо от болка, сълзи, вътрешни конфликти и желания, най-разумно е  да си тръгва без да гледа назад. Там, където няма взаимност, няма бъдеще, а е просто взаимно губене на времето. Има ли желание, винаги има начин.

В Далечината на думите хората се изгубват. Разговорите "ще направим това, онова, еди кога си" е една сериозна заблуда, ако няма действие за споменатите неща. Липсата на активност, инициатива и избягване на разговори е лъжа. Кой обича да го лъжат? Никой, но понеже е сложно да се каже "Не ме занимавай повече и изчезни от живота ми," хората казват "Не ми се говори." - да, има такива моменти, но като са седмични или месечни, мисля, че няма какво да се обяснява.

Има такива мълчаливи моменти, безспорно, но когато те продължават  дни и седмици наред, посланието е ясно. Дори не е нужно да се обяснява много, защото думи без действия в каквато и да е форма също е отговор на въпроса "Иска ли тя/той да говори с мен?" Ясно е, че не иска и ако се обади въпросният човек и каже "Забравих,","Бях зает/а,""Не съм общителен/общителна" и т.н. времето на комуникация между двамата е насилено и очевидно взаимно загубено. 

Валери си доизпи бутилката вино, поплака си малко, припомни си хубавите неща с човека, с когото прекъсна отношения заради мълчанието  и явното нежеланида общува с нея след множество отхвърлени и невърнати разговори, и легна да спи. "И това ще мине. Все пак аз съм магнит за вълшебства, споделена любов и финансово изобилие"