Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

 Днес ще напиша гледната си точка по много интересна и практична тема. По принцип не съм по рационалните и логични неща, но понякога имам проблясъци и в тази сфера. Макар че, каквото и да се случва, винаги слушам сърцето си - само и единствено него. В последно време се чувствам доста самотно на моменти, защото наистина минавам през някои сериозни трансформации и осъзнавания за живота си като цяло, защото все пак ще навършвам 42 години през октомври, а това  е сериозен житейски цикъл.   Поради вътрешното си неспокойствие и търсене на баланс между работата, детето и личното време, всеки ден звъня поне на един  верен и проверен във времето приятел за да обменим опит по различни теми и да укрепим връзката си като личности. Всички имат нужда от социални контакти. Последният разговор, който проведох с моя близка приятелка, която наскоро се задоми повторно след дълги години необвързаност и самостоятелно отглеждане на дете, което ми даде надежда и за подобряване на моята ситуация към момента,

  Днес все още е силно Пълнолунието "Синя Супер Луна" като определение. Извън астрономичните влияния, денят е подходящ, като всеки друг, за пиене на кафе извън офиса. За себе си ще споделя, че много обичам да пия кафе на открито и да усещам живота край себе си. Ценно ми е като информация и преживяване. Тогава човек се чувства жив, сред други хора и се усмихва, защото има късмета да вижда и чувства деня с всичките му нюанси. Имам много любими кафенета. Най ми допада "Costa Coffee", но обичам да си вземам кафе с късмет от една много хубава пекарна на центъра на гр. Бургас. Там има няколко вида кафе машини и аз винаги поръчвам най-силното кафе докато си избирам късмет към него. Като цяло, освен оракулските карти сутрин, които си тегля като послание за деня, обичам да си чета късмета от всяко кафе. Дава ми насоки и отговори за деня и се наслаждавам, че мога да виждам и разбирам какво пише на листа. Вече имам една голяма кутия с кафе късмети, които периодично разчиствам

 Днес получих поредният си отказ от около 150 опита за намиране на издателство за поезията ми на английски. Това обаче ме прави много щастлива и положително настроена, защото така или иначе, вече съм задействала процеса на публикуването  по друга линия и в момента книгата ми се редактира.  Отделно от това, имам още 2 книги на български със стихове и разкази, за които вече съм договорила как ще се издават, но ще ги допиша, защото е необходимо да има 130 страници изданието, за да изглежда по-представително. За периода от 2021 до 2023 преживях доста лични драми, от които  излязох много по-уверена, свободна и целенасочена към сбъдването на мечтата си да издам книга като писател въпреки масовото неодобрение, липсата на подкрепа от близките и ограниченото ми физическо време.  В този ред на мисли, на блога ми на английски тази седмица написах много красива история за сбъдването на мечтите и тяхната цена:  "After the end of the Rainbow" , която получи сериозно признание извън Българи

 "На тълпи по сами" не са мои думи, а на Десислава Илиева - жена, която се определя като консултант Любов и е много директна в изказа си. Използвам тази реплика за днешния си пост, защото много силно ми кореспондира като тема в последно време, защото общувам постоянно с мъже и жени, които предимно мърморят, че са сами, но като опре до действия за изграждане на връзки, хич ги няма.  Когато се поговори повече по темата, става ясно, че всичко това се дължи на едни дълбоки страхове от отхвърляне, нараняване, загуба на любимия в бъдещето и нежелание да се създава дете в този "лош" свят.  Мхм, има логика във всички тези твърдения, обаче истината е някъде другаде. Светът е създаден за двама, семейството е от мъж и жена, а децата са чудото на живота. Казано е от много мъдри хора: "Живей така, че да те помнят и оставиш следа: чрез дете, книга или добри дела" - такава е моята интерпретация.  Що се отнася до страховете, считам, че е по-добре да ме отрежат от раз, ка

"В края на крайщата, се превърнахме в странници в различни места."  Телефонният разговор приключи, Валери допи чашата си червено вино, избърса си сълзите и легна да спи, изтощена от житейските драми, с които се наложи да се справя за пореден път вече някак по навик. Явно периодът беше такъв. ***** Валери отвори очи и се озова в една огромна пустиня, облечена в бяла дълга роба и разпусната коса с руси кичури, които се осветяваха от силното слънце. Тя гледаше безкрайната пустиня, но я усещаше някак близка до сърцето си. В него вече нямаше какво да поникне от засятите семена, нито пък да умре, защото всичко беше изгоряло. Пустинята я успокояваше, сякаш имаха някаква дълболка, телепатична връзка и тя беше вярна приятелка на жената. Задуха вятър и прашинките се завихриха в странен танц, който ги издигна по-високо от пясъка и оформи силует на мъж, хем невидим, хем пък се усещаше като жив и с туптящо сърце.  "Ти защо си в моята пустиня", попита Валери "Не е твоя, а е