И ти си същия!

Виждам подигравката в стъклените ти очи
на миналото, гонещо настоящото бъдеще,
виждам лъжа, лицемерие, използвачество
безумно към невинна, наивна и бедна душа.

Не вярвах, че и ти си като тях – другите,
с намазани до непознаваемост гримирани лица...
Поредната капка на бездънно разочарование
и измамена, заблудена от собствена суета...

Виждам  твоите насмешливи погледи
с неизказаното иронично намигане,
Самохвалство, на базата на какво е това?
Била останала единствено самотата и болката...

Така е, но не и в твоята  фалшива душа,
залъгваща се, че е различна, не в целокупността
на дъждове наводняващи, бури, гърмежи и падаща слана
върху земята, изсушена до безобразие от думите...

А сълзите ти?! Сълзи ли бяха или импровизирана игра
с теб в главността на ролята спасител, даващ обичта...
Последни думи, комбинирани с безкрайно безразличие
и ти ме излъга, а бил ли си изобщо искрен преди това?

Съмнявам се, остава чувство унизително
за слепваш парченца счупени от розови листа,
които дори не бяха истински, а част от подредеността
на живота ти, работа, проблеми, имаше и любовта...

Остана едничкото, но чисто болезнено мъчение
на спомена, когато бяхме заедно и имахме крила...
Махни се, използвай нея другата, за мен остава светлина,
макар невидима на фона на непроменена минала тъмнина...

Ще понеса и подигравките, а и обидите,
напомнящи, че сива, но кървяща бе обичта...
Типична за недорасла, наранена наивница,
такава е за теб  любимата жена... от мен... довиждане...