Логика



I. Същност на нормите
Теорията на нормите не е отделна научна дисциплина. Тя е формирана цялост от усилията на философи, социолози, логици, информатици и естетици.
Философията на езика и логиката разглеждат нормите най-вече като езикови същнности. За социалните науки те са социалени или психологичен факт, за информатиката – отделен тип програми, за юристите – установени от нормативен авторитет предписания и наказания.
1. Нормативни изрази в езика
С оглед на езика нормите са вид директиви. Това са изрази, с които се цели да се окаже влияние на човешкото поведение. Чрез тях субекта се насочва към действителността. Такива са още императивите, съветите, поученията, принципите, правилата и пр. Те се отнасят до бъдещите човешки действия.
Директивите не са изрази, свързани с желанието дадено състояние да продължи или осъществи. Такива са одобрението, неодобрението, исканията и др. Това са специфични типове оценъчни актове, които могат да се отнасят до събития.
Формулирането на норми често се свързва с употребата на повелително наклонение със съответен глагол, който не винаги предполага нормативен характер на дадено изказване.
Изразът „е длъжен“ изразява нормите като задължение. Той се разбира по пет различни начина и има седем различни значения:
- нормативно значение: някой задължава или забранява нещо;
- директивно значение: препоръка към някой да се държи по определен начин, за да постигне конкретна цел;
- оценъчен смисъл: изразява неодобрение за текущото състояние на нещата;
- прогностичен смисъл: изразява предвиждане, което се основава на знание по конкретния въпрос и свързването на факти, т.е. едно нещо като се извърши, следва да се последва от друго;
- описателно значение: „Е длъжен“ се употребява за да покаже, че: а. съгласно конкретна норма, субекта е задължен да извърши нещо; б. Като оценка, че би било добре да се извърши дадена дейност; в. Като съвет субектът да извърши нещо, ако иска да постигне целта. Описателното значение създава много недоразумения в комуникацията между отделните индивиди.
2. Видове норми и тяхната структура
Нормите са определени правила на поведение. Те могат да са индивидуални и генерални. Първият вид се отнася за адресат, който е определен субект с общите му черти. Вторият вид норми се появяват, когато има много адресати (субекти).
Друга група норми са конкретни и абстрактни. Те се различват по начина на дефиниране на обстоятелствата. Ако нормата изисква от адресата да постъпи еднократно по определен начин, то това е конкретна норма. Ако постъпката е многократна, то нормата е абстрактна.
Нормите са също задължаващи и забранителни. С оглед на езиковия им израз те са взаимнозаменяеми.
Необходими елементи на нормата са адресат и действие, което което следва да се изпълни при настъпване на конкретни обстоятелства.
Класът от ситуации, в които дадена норма намира приложение не нарича област на приложение на нормата. Сред определящите тази област обстоятелства различаваме такива, които се отнасят до ситуацията и други, дефиниращи адресата. Областта на приложение включва само бъдещите ситуации, в които субекта може да попадне. Класът от действия, до които нормата се отнася, формира областта на нормиране на нормата.
Нормите могат да се различават и по тяхната област на съществуване или конкретно съдържание – социални, правни, политически, религиозни, естетически, морални, научни, технически и др. Те се характеризират с определен авторитет и се различават от т.нар. техническите директиви. Нормите налагат на адресата задължение за определено действие. Техническите директиви казват какво трябва да се направи, за да се постигне определено следствие.
Различните типове социални норми се разделят на: а. хетерономни; б. норми, изразяващи материално или формално задължение; в. Регулативни и конструктивни; г. Затворени и отворени
3. Задължаваща сила на нормите
Не всяка норма притежава задължаваща или обвързваща сила. Твърдението, че нормата задължава има две значения. Първото е свързано с възможността за обосновка от определена гледна точка. Второто се отнася до социалната ефективност като организираща определено общностно или обществено съжителство и дейност.
Задължаващата сила на дадена норма се определя от практическото й функциониране като правои за поведение в дадена социална общност. Съзнателното спазване на нормата има всички характеристики на „седване на правило“, ако има разбираема логическа обосновка.
Обосноваването на нормите е тетично и аксиологично. Първото е формално и предполага обвързването на задължаваща сила с авторитет, който е в състояние да извърши принудително изпълнение. Аксиологично обосноваване имат моралните норми. Те предполагат извършване на дадени действия в името на нещо позитивно и добро.
4. Концепции за същността на нормите
Концепциите за същността на нормите се основават на определени теории, които Ян Воленски разграничава по следния начин: а. Лингвистична; б. Натуралистична; в. Платонистка; г. Нелингвистична.
Лингвистичната концепция разглежда нормите като езикови същности, предписания или значения, създадени в резултат на употребата на езика.
Натуралистичната определя нормите като обективни регулярности в поведението, описвани чрез социологически или психологически термини.
За платонистката концепция нормите са идеални задължения, които служат за образци в реалния свят.
Нелингвистичната теория определя нормите като решения на авторитет. При нея акта е различен от езиковия му израз.
Според Карлос Алчурон и Еухенио Бюджин се разграничават две схващания като основа на концепции за нормите – експресивистко и хилетическо.
Съгласно първото нормите се използват от езика като команди. Те са дадени от висша власт и създават сериозни ограничения на действията.
За хилетическата концепция нормите са значения на нормативни изречения и са извънезикови, абстрактни същности. Задълженията и забраните са идеални, независими от техния езиков израз или психологическо възприемане.
Съгласно теориите на И.Калиновски и Х.Н. Кастенада се отбелязва, че нормата се състои от: индивидуално име или общо на субекта на действието, индивидуално или общо име на дейсвието и пропозиционален нормативен функтор.
И при двете общи класификации липсва общ принцип на извеждане. Такъв се предлага от К. Опалек, който дели решенията на лингвистични и нелингвистични. Диференцията им е в това дали се разглеждат нормите като езикови образувания или не.
5. Оценки
В основата на всяка норма стои определена оценка на социалните факти. Тя принадлежи на нормативния авторитет, целящ да окаже промяна на актуалното състояние на нещата. Оценката обосновава целта, която се преследва в изпълняването на дадена норма.
Оценките изразяват определено отношение на субекта към даден предмет или явление съгласно конкретен критерий. Има абсолютни и относителни оценки. Първите разглеждат предметите, явленията и действията безпристрастно като ги определят като „добри“ или „лоши“. Относителните оценки се конструират в сравнителен план.
В оценките доминира дискусивния елемент, въпреки че в тях фигурира субективизъм.
Мост между нормите и оценките са безличностни нормативни положения. Те се различават от персоналните директиви, които имат определено изискване към поведението на конкретен субект.
II. Нормите като предмет на логическо изследване
1) Концепции
Когнитивизмът е гледна точка, която дава възможност да се говори за истиност на нормите и ги разглежда като пропозиции.
Според Х. Н. Кастенада, А. Рос и Й. Калиновски е възможно да се изгражда семантика на нормите и да се разглеждат в термините на семантични модели.
На основата на когнитивизма става възможно и теоретично оправдано изграждането на логики на нормите, изследването на формалните им свойства. Нормите се разглеждат единствено като лингвистични образувания, езиковият им израз се приема за основен.
Повече привърженици има некогнитивизмът, който отрича на нормите да се приписва верностна стойност – истина или неистина, а с това да бъдат субекти на логически зависимости. Така се изключва перспективата за създаване на логика на нормите и се допуска такава само за деонтичната логика, които има за обект отношенията между деонтичните пропозиции. Това са изреченията за действия относно определени норми и такива, които доказват, че съществува или не дадена норма в една нормативна система.
Основание за некогнитиваската позиция е приемането за безспорно твърдението, че нормативните изречения не описват действителността.
Най- авторитетният застъпник на некогнитивизма е Г.Х. фон Вригт
2) Дилема на Йоргенсен
В статията си „Императивите и логиката“ датския логик Й. Йоргенсен формулира разсъждение, наречено по-късно „дилема на Йоргенсен“. То гласи „Според общоприетата дефиниция на логическия извод само изречения, които са истинни или неистинни могат да функционират като предпоставки или заключения в него , въпреки това, изглежда очевидно, че едно заключение в повелително наклонение може да бъде извлечено от две предпоставки, една от които или двете също са в повелително наклонение“. Ян Воленски аргументира дилемата така:
А. Според общоприетите логически стандарти предпоставките и заключението в логическите аргументи са изречения в логически смисъл;
Б. Нормите не са изречения в логически смисъл;
В. Те не могат да влизат като предпоставки и заключения в логически аргумент;
Г. Могат да се дадат примери, в които нормите играят такава роля и съответните аргументи притежават интуитивна валидност.
В основата на дилемата са конфликтите между отделните положения. Според Р. Хилпинен дилемата се интерпретира така:
А. Нормите не са пропозиции (Изречения, които подлежат на оценка по истинност), защото не описват действителноста;
Б. Следователно не могат да участват в логически умозаключения;
Ако нормите не са пропозиции, или изречения с логически смисъл, тогава няма да има логика на нормите, основана на истинно – функционална семантика. Това твърдение е опонирано от най-новото и динамично развитие на тази наука.
Силово предложение за преодоляването на тази дилема дава Я. Воленски. Той изключва разглеждането на нормите като езикови същности.
3) Деонтични модални понятия
Идеята за изграждане на логика на нормите се опира на разкритата аналогия между атлетическите и деонтичните модални понятия. Това се анализира от Г.Х. фон Вригт в неговата статия „ Деонтичната логика“ от 1951 г.
Деонтичните модални понятия могат да се интерпретират по различни начини. Една от възможностите а разглеждането им като нормативни квалификации на категории или типове действия. Най-популярно е третирането им като общи характеристики на индивидуални действия, изразяващи техни предикати или атрибути, извършено от Г. Х. Фон Вригт. Фон Вригт открива аналогията в дистрибутивните свойства на деонтичните и алетическите модални оператори. Другата идея на този логик е за транспозицията – на терена на деонтичните пропозиции – към термините на логиката на имената, която е аналогична на транспозицията на терена на имената на пропозиционалната логика.
4) Нормите като решения
Нормите се въвеждат чрез перформативни изказвания от типа: „Постановявам, че А е задължително (забранено)“, които изразяват решение на някакъв нормативен авторитет. Деонтичните изречения в означения на Воленски ОА, FA, PA, IA имат за аргументи изречения, отнасящи се до човешки действия, операторите означават съответно „задължително“, „забранено“, „позволено“, „индиферентно (нормативно безразлично)“.
Стандартната деонтична система (SDS) се отбелязва с приетите дефиниции и отношенията между тях, както следва“
FA = Q ˜A
PD = Q˜ A
IA = I ˜ A = ˜ QA& ˜ O ˜ A
Нормирането апелира към волята, но не е лишено от рационални основания.
Императивите, решенията и нормите са действия, които не се свеждат до езикови изказвания, а само се изразяват чрез такива – съответно императивни, решения и нормативни.
Решението е акт на конструиране на нормативна регулация, процес на упражняване на властна воля на авторитета, чийто резултат е разделянето на всички възможни действия на адресати на три взаимоизключващи се множества: задължителни, забранени и индиферентни.
Позволенията се третират като обединение на сферите на задължителните и индиферентните действия. Нормирането се възприема като дефиниране на нормативната система, т.е. множество от логически следствия на друго такова, което е крайно, противоречиво и независимо.
Всички останали действия са индиферентни.
5) Нормативно следване
Нормативното следване е формално отношение между пропозиции, или формули, при което, ако първата – основанието е истинна, втората – следствието не е и не може да бъде неистинна, каквато и да е връзката между тях.
Нормативната интерпретация на дилемата на Йоргенсен обръща внимание на наличието и употребата на умозаключения за норми, макар че последните не са изречения в логически смисъл.
Съгласно разсъжденията на Г.Х. фон Вригт и З. Жембински се извежда твърдението, че от постановяването на норма, задължаваща някого да осъществи дадено състояние на нещата, следва норма, задължаваща го да извърши всичко, което е необходимо условие за това.
Следването на нормативния дискурс се отнася до деонтичните пропозиции, които експлицират множество от възможни светове по отношение на определена нормативна функция, или до деонтични изречения, изразяващи установяването на определени норми.
Проблемът за нормативното следване и някои трудности на деонтичните логически системи, свързани с разкритите в тях парадокси, водят към заключението, че класическата логика не е достатъчна, за да опише нормативния дискурс
III. Логика и динамика на нормативните системи
1) Понятие за нормативна система
Понятието за система има общонаучен характер. То е корелативно с понятието за структура. Модерната наука създава ново понятие за система. Тя се състои от елементи и определен системообразуващ принцип. Елементите имат логическа подредба.
Теорията за дедуктивните системи е важна област от модерната логика. Такава система представлява цялостта от следствия, които се извеждат от едно крайно множество от изречения, което съдържа всички свои следствия.
Дедуктивните системи могат да подлежат на аксиоматична и дедуктивна система.
Понятието за система навлиза в социалното познание чрез правните науки. В теориите за естественото право тя се разглежда като основана на самодоказващи се принципи.
Статистическият аспект се свързва с определена норма, която регулира неправомерното поведение като основна норма на системата и в обстоятелството, че в последната са налице дедуктивни връзки. Динамичният принцип предполага, че определена основна норма определя най-висшия нормотворчески авторитет. Това се свързва със степента на компетенция на съответния авторитет.
Нормативната система се свързва и с вземане на решения, които може да са максимални и минимални. Те не са противоположни понятия, защото има решения, които не са нито минимални нито максимални.
В дефиницията на нормативна система се използва понятието нормативно множество. То е множеството от определени изречения, такива, че между неговите следствия има някои изречения, които поставят в корелация казуси с решенията. Всяко нормативно множество може да бъде наречено „нормативна система“. При положение,че между следствията на едон множество от изречения има някакво изречение, което поставя в корелация един казус с решение, се стига до твърдението, че има „нормативни следствия“. Понятието „нормативно следствие“ е необходимо за точното дефиниране на понятието за нормативна система. С него е свързано понятието „дедуктивна корелация“. Дедуктивна корелация на едно множество от изречения е дадена двойка от изречения, такава, че второто е дедуктивно следствие от първото в конюкция.
Теорията за нормативните системи не поставя акцент върху онтологичния статут на нормите. Нейните автори смятат, че разглеждането на нормите като изречения не е несъвместимо с разбирането, че те имат идеално съществуване. Единственото, което наистина се предоплага е, че нормите могат да бъдат изразени в езика чрез изречения. Това означава, че теорията е съвместима със схващането на нормите като решения.
Формалните свойства на нормативните системи се характеризират с пълнота, независимост и непротиворечивост.
2) Нормативните системи и времето
В системите на деонтичната логика има множество опити действието на деонтичните модалности да се обвърже с времето или времеви модалности.
„Жизненият“ период или съществуването на една норма се характеризира като последователност от всички времеви моменти, в които тя е член на някаква правна система. Този период не е необходимо непрекъснат: една норма съществува през определен интервал от време, да изчезва и да се появява отново. Това показва, че се прави разлика между съществуването на една норма в система, където „съществуването“ е членство, и съществуване в правния ред. Периодът от време, през който една норма съществува в един ред се нарича външно време на нормата. Нормите се съотнасят с времеви моменти. Последователността на всички времеви моменти, в които една норма е приложима към някакъв случай се нарича вътрешно време на нормата.
3) Отмяна на норми
Различават се два основни вида акта – постановяване и отмяна на норми. Те са приложими и едновременно, когато законодателят модифицира дадена норма и я заменя с друга.
Постановяването на норми има за резултат нова нормативна система, която се състои от съществуващото множество от норми и прибавената норма, което се изразява чрез формалата Cn(A+P). Получената система е точно идентифицирана.
Отмяната на норми се различава от тяхното отричане. Когато се отрича една логическа позиция, се утвърждава друга, която е отрицание на първата. При отмяната на една норма, не се утвърждава друга.
Възможно е нормата, която се отменя, да не се намира в корпуса на нормативната система, а да е логическо следствие от някой нейн елемент. Актът на отмяната на нормата изисква задълбочен анализ, защото е свързана с голяма методологическа неопределеност.
Операциите по отмяна на нормите достигат до своя резултат в условията на йерархично изградена система. Йерархията на норми е основен ориентир при избора на такава норма, която да се приложи за решаването на даден случай или при отсраняване на конфликти. Йерархично подредени са системите от правни норми,моралните, техническите, социалните и т.н.
4) Йерархия на норми
При определянето на йерархията на нормите съгласно правото, най-категорична роля имат критериите, които са основани на равнището на нормативния авторитет. Установените още от римското право правила lex superior, lex posterior и lex specialis, предписват да се дава предимство на по-висшия нормативен акт пред по-нисшия, от по-новия пред по-стария, специалния пред общия. Тези установени йерархични отношения дават възможност да се вземе решение в ситуации, в които трябва да се избира между различни, често влизащи в конфликти норми. Никой от тези принципи не се отнася до специфичното съдържание на нормите.
По отношение на моралните норми, критериите за йерархия са преди всичко съдържателни. Там стои въпроса за съществуването на универсални морални норми и кодекси от типа на религиозния и др. подобни.
IV. Заключение
Вследствието на написаното дотук се вижда ясно, че хората, следващи определени норми и правила стриктно така, както цитираните автори, се доближават до т.нар. съвършени субекти. Такива в практическата реалност няма, защото в живота си всеки индивид нарушава различни социални, морални, правни и логически норми.
Светът на логиката и нормите се различава от реалния по това, че е оцветен в идентични, теоретични цветове и комбинацията между тях създава съвършена картина. На практика обаче не е така – цветовете са различни, а нормативните системи са пъстри.
Погледнато философски и абстрактно, светът на нормите може да се възприеме като еднообразен. И от същата тази гледна точка, той дава право на избор и събужда най-разнообразни чувства при читателят, разчел скритите послания между редовете.
В действителност по-добрият вариант на живот е да се спазват определените норми, но възмоностите за избор, създадени от противоречивите и изключващи се норми, са неограничени.
V. Библиография
1. Логика Кратък Курс, доц. В. Бузов, Университетско издателство „Св. Св. Кирили и Методий“, Велико Търново, изд.2001 г.
2. Светът на нормите, В. Бузов, издателска къща „Одри“, изд. 2006 г.

Коментари

Популярни публикации от този блог

За Париж и Любовта

Ефектът на "Доминото" във взаимоотношенията

По песен в размисъл

Пролог: Ловци на демони - Далечен спомен за любов

Бих говорил с теб цяла вечност