Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  "Прощаваш, забравяш и продължаваш напред. Каквото е писано, това ще стане. Насила любов и обич не можеш нито да получиш, нито да дадеш. Толкоз за любовта между хората," каза възрастният мъж, докато загрижено бършеше сълзите на малкото дете. После го прегърна и продължи напред по неутъканата пътека. Всеки има своя път. Ако двама човека се срещнат по пътя си, ще е чудесно, ако ли не, така е трябвало да се случи. - Част от мой разказ за възрастен маг на име Фирифула Д''от, все пак обичам да пиша фентъзи и за неща от живота. Обичам да пиша истории с измислени герои. Някак си са по-истински и стойностни за мен предвид времето, в което живеем и хората, с които се общува. Не, не съм негативната дама с разбито сърце, макар че понякога ми се иска да е така, защото е някак си по-лесно да будиш съжаление и да те спасяват. Дълго време бях спасител на другите, но не и на себе си. От скоро промених ситуацията, вярвам само на себе си, слушам единствено интуицията си и гледам да не

- Дядо, разкажи ми за хората. - попитала малката чайка по-възрастната птица. - Добре, детето ми. Няма много думи за това. Морето е живота на хората - Защо морето, дядо? Ние ловим риба в него и плуваме по-дълбоко. Те не правят ли същото? - Не, момичето ми. Хората живеят с морето - бурните му вълни и спокойствието. Понякога обаче се дават в него заради алчността и гордостта си , защото не съумяват да се изправят. По-лесно е по този начин. - Отново не разбрах, дядо. Аз си хващам рибата, изплувам от водата, за да не се удавя и да полетя свободно. - Няма да разбереш сега, внучето ми а по-късно. За разлика от нас, хората забравят да се самосъхранят и от тежестта на болките в съзнанието си се давят без да опитат да се борят за живота си. Минаха години. Малката чайка стана майка и после баба. Един ден внучето я попита: "Бабо, разкажи ми приказка за живота на хората". Човек или плува в морето на живота, или се дави, напълно съзнателно. Други варианти няма. Хората излишно усложнява

Когато се случват предизвикателни неща, хората търсят алтернативни методи да мине по-бързо периода на объркване и болка. Най-силната молитва е благодарността. Но тази, която се казва с искрено сърце. Защото всеки може да благодари за абсолютно всичко - от дома, през работата и притежаваните вещи, но не всеки да го казва искрено. Например ако човек има дете, живи родители и здраве като мен, благодари за това.   Благодарността най-силно се усеща, когато човек е тъжен, защого тогава е искрен със себе си, а от това по-важно нещо няма. Тогава човек се вкопчва във всяко нещо, което ще го измъкне от ситуацията, за да продължи напред по един или друг начин. Негативната енергия не привлича нищо добро. Затова е добре възможно най-скоро да се излезе на чисто, с нови сили и старт за нещо ново и различно, или дори за рутинни въпроси. Хубаво е в мрачни времена, да се ходи сред природата или на църква. Лично аз не съм  била винаги почитател на църквата, но в последните години започнах да посещавам то

Всички казват “Пусни някого или нещо от живота си, ако се върне при теб е твоето нещо или някой". Малко хора обаче обясняват КАК точно да се пусне човек, когото си обичал, страст или хоби, което си имал и е било мотивация да се събуждаш всеки ден.  Сред множеството сепарации, консултации, медитации и т.н. спомена за човека остава, усещането, което е давал също. Ако е мъртъв човек, някак е приемливо, макар и с гняв да се пусне, защото всички знаят,  че живота на земята има край и душата си отива в къщи. Някак си е оправдано, направила е душата избор. Ако обаче човек е жив и не е в личната енергия на този, който отказва да го пусне, е много силен вътрешен конфликт и битка между спомени, сърце, мозък и душа. Тялото отказва да приеме ситуацията, сърцето се чувства все едно кърви отвътре, а в душата се появяват сиви кръпки от тъга, болка и разочарование. Само мозъкът остава някак логичен и по-навик движи тялото напред. Как да се пусне човек, който обичаш или си обичал? С надеждата, че

  Последните седмици съм в тежък емоционален и екзистенциален период. Покрай всички бизнес срещи и обучения онлайн, домашни за личностното ми развитие, ангажименти към дъщеря ми, в един момент се почувствах изморена и енергийно изтощена. Някак си всичко ми рухна за миг - бизнеса, желанието ми за връзка с определен човек, училищните несгоди на детето и проблемните ми отношения с нея. Започнах саркастично да си задавам сама въпроси като: "Къде са ти парите? Къде ти е романтичната връзка и професионалния успех?" и много други такива теми ми изплуваха в съзнанието. На практика това е форма на само-саботаж.  Понеже винаги писането ми е действало терапевтично  и буквално ме е спасявало от депресивни състояния, отново се обърнах към листа. Това е моят стълб за живот на земята и душата ми. За себе си съм решила, че писането е моето призвание. Моят ментор и лайф коуч говори често за вътрешния критик. Като задълбах в мислите си, макар и негативни, което много добре умея да правя, откри