Срещи с Празнотата

Времето е някак мрачно и валежно, донякъде носталгично. Има и такива дни, когато човек си обмисля или припомня някои неща. Откакто се върнах от събитието на "One More International" в Анталия, за което ще разкажа като съм в по-положително настроение, много неща ми се изясних, а други се разпаднаха. Така е в живота по принцип, а още със стъпването ми на българска земя в Бургас, получих доста сериозен шамар в реалността, което доведе до някои житейски предизвикателства, които постепенно, за 1 седмица разреших. 

Още в Турция си спомних за покойните ми баби и дядовци, явно нещо родово чистих от душата и съзнанието си. Днес не съм сигурна защо се сетих за тях и разговорите ни. Като дете, почти нищо не разбрах от думите им, но сега вече ми се проясни. Наистина, "животът е един миг във вечността" и спомените за споделеното време с обичани и обичащи ме хора си струва да продължа напред. Останалото е илюзия и борба за оцеляване. Такива неща си мисля.

Понеже не ми се говори в последно време с никого за нищо, защото имам и такъв период, както обичайно се връщам към писането си. То е всичко, което си имам и си е изцяло мое. Него никой не може да ми отнеме, не, че и някой се опитва. 

Като цяло, хората общуват със себеподобните си предимно заради интереси, рядко се случва да се прояви истинска загриженост, но все вероятността за нея, макар и 5 %, я има. Именно това са най-близките хора, които се усещат един друг и си пазят гърбовете. 

Хм, може би 5 % е сериозна цифра за човешките взаимоотношения, може би 2 % е по-реалистична. Казвам го с чист сарказъм, който ми е силна страна.

Та, понеже не ми се мислят гениални неща за вдъхновяване, защото съм на вълна "искрено и лично" със себе си, и понеже не ми се говори с други хора, което води до взаимно безразличие, което е нормално в днешния мрачен свят на моменти, ще си пиша нов вид история за срещите с празнотата през различни отражения. Все пак, името на блога ми е "Лична призма в различни отражения" - хем звучи драматично, хем пък е истинско и саркастично.

Навремето, по детски разговарях с бабите и дядовците си за нещата от живота, днес мога да синтезирам тази информация накратко. Хубаво е да се осъзнават реално нещата от живота без излишни илюзии и розови очила. Всичко е такова, каквото е, а хората не се променят освен ако не искат, тоест или се приемат един друг, или не се. 

Абзаците, които ще напиша, не са типичния ми стил, защото днес поне не желая да съм логична или практична. Вибрацията ми някак клони към Празнота, но като всичко, и това е преходно. Като жена, която не търси помощ, съжаление и внимание насила, си пиша и чета. Който иска, ще ми пише и намира, а пък аз ще отговарям по един или друг начин.

******

"Дядо, какво е Празнота?", попита Вивиан възрастния си роднина докато играеха шах, а той й се оставяше да го победи.

"Зависи кого питаш, Вив. За мен това е живот без баба ти и пенсията ми, но за други хора това е живот без посока, ден за ден", отвърна дядото.

"Аз знам, че ти обичаш много баба! Видях ви да се държите за ръка онзи ден", изхихика се детето. "Ама вие нали вечно ще сте заедно, както досега?"

"Разбира се, Вив! В този живот и след това", отговори категорично дядото.

"А какво има след живота?", зачуди се Вивиан, "Гледах на едно филмче, че изведнъж една котка стана с крила и отиде на небето, а пък друга на едно тъмно място, където й се караха. Шах!"

"След живота има хора, които ходят на небето, но някои не успяват да хванат небесния влак за там и се озовават на една тъмна спирка, където няма нищо да чакат следващия или да спят", отговори дядото, докато предпази с пешката царя си.

"Не им ли е студено там, на тази спирка? Аз много обичам своето шалче и ръкавички, които баба ми изплете, мога да им ги дам да се стоплят!", заяви геройски Вивиан.

"Студено им е, но те са изпуснали влака и сега чакат следващия. А пък твоите ръкавички и шал са си само твои, не ги давай с добро сърце на непознати хора, от които лъха студ" каза дядото.

"Е, как така лъха студено? Да не е като снежния човек, който направих вчера? Беше много студен!" зачуди се детето.

"Точно така! Има хора като снежни човеци, които нямат нужда от шал и ръкавици, защото няма да ги стопли, те така са си свикнали и избрали да бъдат. Шах!" погледна дядото Вивиан в очакване на нейното цупене.

"Не е честно! Аз днес почти те победих!", нацупи се детето "Сърдя ти се! Отивам да ям бисквити при баба, защото на мен ми е празно коремчето! Това е празнота!" и отиде да търси утеха при баба си.

Дядото само се усмихна като осъзна, че наистина това е за внучето му празнотата - да няма бисквити от баба си, което за него бе любов - взаимната грижа кой ще купи продуктите и кой ще направи бисквитите. Празнотата е липсата на отношение и внимание към другите.

*****

"Защо си сърдита, Вив?" , попита бабата намусеното си внуче.

"Дядо ме победи на Шах! Много ми е тъжно, защото аз вложих много от себе си. Сега се чувствам като в Празнота.", отвърна Вивиан и седна на масата.

"Откъде научи тази дума, мило дете?", попита бабата и подаде една чиния с орехови бисквити и чаша мляко на внучето си.

"Гледах едно филмче и там имаше котки на една празна гара да чакат влак. Те си говориха за празнотата, но аз не разбрах какво е това и питах дядо", обясни детето.

"Всички разбират Празнотата по различен начин. За мен тя е липсата на дома, в който живеем с дядо ти и ти, заедно с мама и татко ни идвате на гости. За други хора и котки това  е да няма кой да им идва на гости и да живее с тях" обясни бабата на Вивиан.

"Хм, аз често виждам мама и татко да спорят, ама пак се сдобряват и си говорят за много и най-различни неща. Мислят заедно къде да ходят." умислено каза Вивиан.

"Да, тяхната Празнота ще е да са поотделно и да не си говорят, защото понякога татко ти пътува много" каза бабата.

"Да, ама мама тогава е тъжна и съм я виждала да плаче, защото й липсва татко като го няма дълго време, но не му казва да не го тревожи" отвърна внучето "Значи за нея това е празнотата".

"Сигурно е така, Вив, искаш ли още една чаша топло мляко, за да ти се появят мустачки като на котка?", усмихна се бабата.

"Да!" щастливо изчурулика детето и гордо изпи втора чаша мляко и изяде още 2 бисквити.

После отиде в стаята си да разговаря с татко си.

*****

Минаха години, Вивиан стана тийнейджър и преживя първото си любовно разочарование. Тя плачеше много и дълго. Майка й седна до нея с кутия кърпички.

"Защо плачеш за него?" попита я жената.

"Ти не ме разбираш! Аз го обичам, а той мен не? Сега какво да правя като той не иска да си говорим? Знаеш ли колко ми е празен живота сега!" възмути се и продължи да плаче Вивиан.

"Разбирам те донякъде. Но едно да знаеш от мен: Насила обич не  получаваш, не даваш и не се молиш за нея! Ако на другия му идва от вътре, ще ти го покаже" майката подаде 2 кърпички, които Вивиан гневно взе.

"Няма друг като него! Празно ми е в сърцето!" разкрещя се през сълзи момичето.

"Добре, детето ми, изплачи я тази празнота и ще се излекуваш", майката остави кутията с кърпичките, прегърна дъщеря си силно.

След известно време, момичето спря сълзите си и се избърса, а майката стана и тръгна към вратата "Ще приготвя вечерята. Ела когато огладнееш."

Някои битки човек сам трябва да проведе, най-вече с чувствата си и като се срещне с Празнотата лице в лице.

Това е едно мрачно настроение, в което човек обезценява себе си и това, което е било с друга личност. Но е нужно зло, за да се стигне до дъното след много изгорели емоции, неизпълнени обещания към себе си и другите, но най-вече неосъществени очаквания, довели до огромни разочарования. Най-често в любовта към мъж, род или работа. Това отражение на Празнотата е малко като бездънната дупка с вечни ангажименти и оправания "Няма време", където тича заека в "Алиса в страната на чудесата."

Въпроса е, че Алиса минава в тази дупка и среща Йоркширския котарак, тоест себе си, за да реши дали да продължи да търси и гони заека или да се върне назад по познатия път, оставайки в безвремието на Празнотата.

*****

След вечеря, бащата на Вивиан излезе на площадката пред къщата да пие вино и да се наслаждава на нощното небе. 

"Ела да ми правиш компания, дъще", каза той след вечерното мълчание на вечеря. Вивиан излезе и седна мълчаливо на стола до баща си.

"Виното е хубаво, но на теб още ти е рано да пиеш алкохол", каза мъжът

"Бих искала да пия, защото ми е много мъчно, тате", отвърна дъщерята.

"За какво точно ти е мъчно, дъще? За болката, която изпитваш или за илюзията, която си създаде и се разби?" директно попита бащата.

"И за двете. Аз много го обичах, а мислех, че и той мен. Някак ми се струваше така", отвърна Вивиан.

"Вив, приятелство между мъж и жена е голяма рядкост. Ако те предаде един път човека, значи винаги ще те предава", отпи глътка от виното си бащата.

"Така е, обичам го и искам да имам любим." промълви дъщерята.

"Ще имаш. В този живот или другия. Така се казва, но знам, че ще е скоро, като преживееш този човек, ще обичаш отново", отвърна бащата. "Знаеш ли какво е празнотата?"

"Да нямаш любим и да си предаден с несподелени чувства" отговори Вивиан.

"И това детето е вид празнота, с която всички хора са се срещали в животите си", обясни бащата, "Но истинската Празнота е да нямаш цел, която да следваш в живота си и да стоиш на едно място без да се движиш и радваш на нищо."

"За мен празнотата е липсата на човек, с когото да се обичаме." каза Вивиан.

"Ще дойде и ще те намери.  Любов се дава и получава доброволно, и не се молиш за нея, не си просяк. Но дотогава ти какво ще правиш? Ще стоиш и плачеш ли за онзи, който не те е оценил и предал ли?", каза мъжът, "Донякъде любовта е като хубавото червено вино. И двамата души пият, и с времето, ако наистина се обичат, стават все по-добри и хубави в семейния си живот, който не е цветя и рози."

"А, как бих искала да ми подари мъж червена роза!", отвърна Вивиан

"Ще ти подари, ако го чувства. Много си романтична и ще страдаш доста, но ще научиш много в този живот", допълни баща й и отпи последната си глътка вино за вечерта.

Някои уроци човек учи като се срещне и остане известно време с  Празнотата, в мрежа от предателства, несподеленост и липсващи жестове на внимание.

*****

Минаха още години. Вивиан се премести в друг град, омъжи се и роди дъщеря. След десетилетие се разведе, купи си автомобил, с който често пътуваше, защото това я успокояваше. 

Веднъж, когато шофираше, без малко да се блъсне с една голяма черна кола, докато погледа й излъчваше празнота поради тежките събития, които беше преминала в житието си за момента. Шофьорът на другия автомобил беше много ядосан и слезе от колата си с настройка за побой като й направи знак и тя да слезе.

"Какво става? Какво правиш?", ядосано й каза той с готовност за разправия, а Вивиан смъкна безразлично стъклото на вратата си.

"Нищо. Огледалото ми беше замъглено", погледът на жената, който излъчваше празнота, отчаяние и мрак, по-дълбок от този преди зазоряване, се насочи право в очите на агресивния й събеседник. Той отстъпи под тежестта на тази негативна бездна в женското сърце, отразена през ирисите и се върна в колата си с нещо като смирение и разбира се, цветисти думи. Всеки от двамата участници продължи по пътя си.

*****

Жената осъзна постепенно всички уроци, които навремето като дете и тийнейджър не разбираше, но сега й станаха ясни, защото трябваше да ги предаде на наследницата си. 

В живота на Вивиан остана  спомена за мъжа на живота й, несподелената й, но истинска  любов, която изживя за една нощ след раздялата си с бащата на детето си.  Първата и последна такава ситуация в живота й.  Това беше красиво преживяване, което не прерасна в нищо  повече от едно-нощно забавление със сериозни емоционални последици за Вивиан. Тогавашната й среща с празнотата беше доста убиваща женското й самочувствие и явно използване на тялото й, с нейно съгласие. Защото Празнотата винаги идва там, където я поканят и стои, докато не си тръгнат от нея, по избор.

Този спомен обаче, както и за миналото, разбито семейство, избледняха в годините. Вивиан вече наистина осъзна какви са срещите с Празнотата, на какво точно учат и как да се преодоляват чувствата, събудени и погребани в тях през очите на различни хора и емоции.

*****

"Мамо, харесвам го! Той също ме харесва и ми пише любовни бележки", каза тийнейджърката с въодушевление, легнала на леглото в стаята си.

"Това  е много хубаво, дъще, но докато не ти предложи да станете гаджета в реалния свят, не му се моли за внимание!, каза майката "Обич, внимание и грижа не се дават или получават насила. Носят само Празнота, за която ще ти разкажа някой друг път"

"Аха. Хайде да поговорим за тоалета ми за коледното парти", каза дъщерята.

"Разбира се, мила. С рокля ли ще си или с пола и лъскава блуза", отговори майката.

Много надежди водят до срещи с Празнотата, които така или иначе са поучителни по своему. Въпросът е да се приложи наученото и да се избегне повторение.