Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Тази история е тъжна  За двама, които се обичаха някога.  Но по различно време.  И сърцата им изстинаха С неизказаните думи По Телефона  От Бездействията И Страховете.  Тъжна телефонна линия. Единия да е влюбен А  другия просто приятел Да вижда в очите на лудия Обсебващо, някак си. Настана и времето За прекъсване. Защото влюбения Е невписващ се В живота на този, когото обича И затова е по-добре да си тръгне А другия? Той има приятели, Които много обича  Не гласа от другата страна на телефона си Тъжно е. Когато някога помагаш на възлюбен А той не те вижда по този начин. Тръгваш си  С Тихи стъпки Напускаш живота му Въпреки болката И подпухнолостта на очите ти. От Тъжна Телефонна Линия. Казвайки си: "Не биваше, Защото знаех какъв ще  е изхода"

                Във вечерите, когато се чувствам        Самотна и някак си счупена Чувам мелодия Която ми напомня, че някога И аз дълбоко обичах Но нямаше смисъл Защото и днес самотата Стои на прага пред вратата ми Влиза и сяда на масата За да нищим истории От времето,  когато си мислех Че всичко този път ще е вечно  А всъщност не беше Както е било винаги Четейки "Ти пак ще обичаш" Сълзите пак ме въвличат В играта си Подобно на мъжките пръсти Търсещи утеха в косата ми И после си тръгвах, Защото съм им безразлична. Кому е нужно това Двуличие? Събирайки парчетата на душата си Залепях отново сърцето си, За да се отвори наново раната Да не се чувствам обичана От този, когото така силно исках. И тогава търсех утеха в бюрото си Където усилено пишех стихове, За да забравя поредната пародия На взаимност. Днес пък, започнах да рисувам Ей така, за разнообразие И да излекувам по-бързо душата си В подготовка за следваща среща "Какво ли ще бъде?" С новите замъци от илюзии Водещи

  Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Която умело изгражда здрава с

  Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  Дали ще е добре или пък не? Не зная. Но мисля си, че е добре да построя стена Между себе си и другите, особено мъже, Защото съм в емоционална безнадеждност И иронично, във финансвата също е така. А хората не искат да се товарят С допълнително житейско карго Дори на първо четене да изгарят От страст към мимолетното танго Доскоро вярвах, че имам шанс да се подобря В любовните въпроси и студа Който излъчвам някак си дълбоко Но днес проглеждам с яснота Че целя се май твърде нависоко.  Затова си мисря, че една стена Ще подобри на мен и близките живота. Аз винаги съм си била все така, Живейки в само-избрана самота. Така и свикнах, няма нужда от въпроси В моята разбитост не търся вече суета Да споделям болката си с други, Които си имат достатъчно и без това.  И винаги ще давам мъдрите съвети, Но себе си, едва ли, по-добре да съм Стена. Защото важно е човек да вижда красотата, Не всеки обаче може да се похвали с чудеса.

  В началото общуването ни бе някак си магично И разговорите ни откриваха нови светове Които в часовете си на телефон разлиствахме Откривахме се всеки път в  спомените заедно Познавахме до болка своите гласове Но днес световете ни станаха различни А зная, аз подтикнах те да започнеш на чисто Наясно бях, че след това не ще останеш с мен Но въпреки това си заслужаваше до капка риска, Аз ще се преборя с гордостта в самота, Която така добре и ясно до безбожие, умея го Това направи истиността в любовта ни платонична И трябваше да си остане до последно все така. Сега е късно, а ние сме като отдалечени мишки, Със знанието, че продължим ли, край завинаги ще е това. В очакване мълчанието да убие всичко Е някак лесно, вместо да се каже с уста. Макар че всяка наша лична среща будеше искра Не бе достатътчна да се разпали любовния пожар С опита да бъдем романтично и физично близки Всеки от нас показа своите истински рога, а и жила Ти казваш, че не искаш с мен да се обвързваш,  Докато аз се залъгвам

  Днес спрях да търся любовта, Защото повечето пъти срещнах безразличие Безспорно повече и не от една страна Уви, неподходящите мъже привличам Отблъсквайки ги с моето различие Или пък интензитета ми на чувствата? Каквато и да е причината, аз съм решителна Не е за мен това преследване и суета. Омръзна ми да чакам обаждания, срещи, незначителен Интерес в очите на отсрещните огледала От днес за вчера казвам случва се Човек е вътре или вън в една съдба Останалото е само-илюзия  без контакт На две сърца и несподелящи взаимни трепети Днес спрях да търся любовта И все пак, благодарна съм, Че имах шансове да се докосна до мъжествена душа Оттук нататък ще следвам ветровете си,  Изглежда те ще си останат завинаги  моята лютивина.  

  Душата е като танцьор на танго Самоук Защото иначе е нужно доверие Дотук Стъпките се учат самостоятелно Напук Сред страховете от необвързаване На Друг Човек, с който да се следва ритъма Страстно Трудни са онези редки партньори Водещи  Общуването с тях води до нещо Опасно Превръща неследващите в мъртъвци Ходещи Изгорени от огъня, който не издържат Въглени Които се превръщат в  сърдечната пепел Разпръсната Между многовековни дървета без корени Изхвърлени В самотата на чуждото и мнимо благоприличие Откъсната  Казват, че за истинското танго се търси втория Танцьор Неуспешно заместен от пореден продавач на измислица Сутеньор  

  Живота ми е като Гарафа с Вино, Което наливам от първия ден, до последния На Годината, която ме учи да плувам Независимо от водопада на Времето Както дните минават, така и статутквото Да бъда поредната прочетена книга За тези, които не искат напътствия Или пък рисуават стъклото с омразата, Която царица Купа е за различните Хора с мнение, което пробива Най-трудно калените стъклописи  С техниката на Готически витраж, Който никой не иска и да разбира Аз обичам Гарафата си И винаги я намирам красива Защото няма желаещи да изпият Виното, което съм наляла, от себе си  Във вечна борба за независимост Наливам капки от радостта и сълзите си Наскоро Изгубих и декупажа  си Но най-вероятно скоро ще го открия. Художествен и нереалистичен.