Всяко начало е край...

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива той винаги се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето.

В неговото самотно сърце и тъжни очи само тогава изникваше тайна надежда за любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Докато вдишваше отварата си от билки, което правеше всяка вечер за успокоение, нещо изшумоля.

Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, във зависимост от действието на противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото се очерта тъмна сянка, която бързо застана пред него.

В този миг мълния разцепи на две небето и освети тайнствената фигура, която се оказа момиче с раздърпана, леко скъсана рокля и с разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше, той видя игривата усмивка и палавите пламъчета, подчертаващи лешниковите й очи. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви:

- Ти си на едно от любимите ми места, затова те моля учтиво да се махнеш от тук или ще се наложи да се настаня точно на мястото, на което стоиш сега. Надявам се доброволно да се оттеглиш, а ако не, ще намеря начин да те принудя насила. – Погледът й стана решителен.

В ръката й проблесна сребърна кама, украсена със странна плетеница, символизираща нещо важно за нея.

- Аз пръв дойдох тук тази нощ, а както ти е известно, първият винаги има предимство – отвърна спокойно Марек, поглеждайки учудено момичето.
- По твоята логика обаче след като аз първа съм заплюла това място за едно от любимите си, значи ти просто не трябва да имаш претенции за него – самодоволно отвърна момичето.
- Фактът си е факт, ти дойде тук след мен, така че не виждам за какво изобщо спориш – продължи равнодушно Марек.

Стана му забавно от това момиче. Тя обаче излъчваше решителност и сила, които той не срещаше твърде често.

- Не е така, това си е едно мое място и ти нямаш право да си тук, за да ми нарушаваш спокойствието. – Тя замълча и усети капка вода да пада върху главата й.

В този миг по лицето на девойката се появи най-красивата усмивка, която Марек някога беше виждал. Тя я озари и той за миг остана безмълвен, отпускайки ръка от оръжието си. Неусетно Марек се усмихна, безмълвно приветствайки започващия дъжд.

Нова светкавица разцепи небето, оцветявайки го в сияние и заваля порой. Агата затанцува под нежните ласки на дъжда, а Марек неусетно се присъедини към нея, подавайки дланта си за танц.

Така се запознаха Марек Тир Енел, опитващ се да избяга от самотата и Агата Ек`Атан, гонеща вятъра на живота си..

Ловците на демони – самотни, тъжни и чувствителни, вечно криещи се от себе си. Хора на крайностите, непризнаващи балансираното положение на нещата. Вечно борещи се срещу злото, пренебрегвайки живота, чувствата и мечтите си.

----------
- Нощното небе е обсипано със звезди. Помниш ли, Агата? Небето бе така красиво, когато за пръв път те видях. През всичките тези вечери седях и мислех за нещо, което ме гложди, откакто за пръв път видях усмивката ти. С нежно помръдване на устните тя отвърна:
- Помня, че когато се видяхме, мълния разцепи небето, но не заваля дъжд... Една звезда падна и аз си пожелах нещо, което се сбъдна. - Агата се облегна леко на рамото на Марек. Той потръпна от докосването, но този път не се отдръпна.
- Агата, трябва да ти кажа нещо и то не търпи отлагане. Твърде дълго таях в себе си това, което ще ти разкрия сега. Не знам как ще реагираш, нито какво ще се случи после, но в този миг, в тази секунда трябва да знаеш едно. Марек пое дълбоко дъх и зарея поглед в небето.
Момичето погледна мъжа до нея любопитно с добрите си кафяви очи, в които се четеше изненада и очакване.

- Аз, Агата, аз.................. - той преглътна с усилие, а после сведе глава и я погледна в очите. - Обичам те Агата. Тя цялата се изчерви, разтреперана от вълнение и сълзи на радост се стекоха по нежните й бузи...

Не очакваше да чуе това, но винаги тайно се надяваше да стигне до ушите й. Агата знаеше едно - тя вече пътуваше... към морето от любов, чието дъно бе готова да стигне в името на човека, когото обичаше...Едва преглътна, изправи се решително пред Марек, нощният вятър развя косите й внимателно и тя, още по-червена отпреди, незнаеща какво точно да каже, целуна леко по устните мъжа пред себе си. Отдръпна се бавно, пое си дълбоко дъх и каза:

- Още когато се видях с теб за пръв път, тази мълния отекна в съзнанието ми. Желанието ми беше такова: Някога някъде да бъда заедно с теб, да те прегърна, да ти кажа, че те обичам и да те целуна така, както никой друг.

- Обикнах те от първия миг, в който те видях, само, че тогава още не го осъзнавах. След всичко, през което минахме и преживяхме, се сближихме много. Агата, ти стана моят най-добър приятел. Ти си като моя сестра, а и майка, която никога не съм познавал. Знам, че всичко това звучи странно и плашещо, но не мога да го тая в себе си нито миг повече, а и не искам. Утре ще отпътувам за графство Де ла Винхазър. Там изгубихме свои събратя. Аз ги пратих там и трябва да разбера какво им се е случило. Имам страшни видения за неща, които не искам да споделя дори с теб. Аз заминавам и може би няма да се върна, но преди това исках да знаеш какво изпитвам.

Агата усети болка сякаш от пробождане с нож в сърцето си. Жената в нея се пробуди за миг, заменяйки образа на война – ловец. Почувства се пренебрегната, обидена и тъжна, защото осъзна, че не е най-важното нещо за Марек и никога нямаше да бъде. Женското в нея се противеше на това осъзнаване. Умолително и в същото време ядосано, от устните й се изтръгна подобен на стенание звук:

- Моля те, остани! Не отивай, не искам да бъда сама, искам да сме заедно сега и завинаги. – Почувства се унизена и долна, защото знаеше, че няма начин той да бъде с нея заради дълга към школата и другите ловци. Очите й се насълзиха, а тя не успя да овладее обхваналото я чувство на слабост.

Сви в юмруци ръцете си и се отдели от Марек, отправяйки премрежения си от сълзите поглед безпомощно към луната, сякаш молеща за помощ. Стисна зъбите си и се опита да се успокои. Донякъде успя. Марек я погледна тъжно, понечи да я погали внимателно по намокреното лице, но тя се отдръпна рязко, обгръщайки тялото си с ръце.

- Знаеш, че не мога да сторя това, Агата! Разбери ме, академията е моят живот, а събратята ми са моето семейство. Невъзможно е да ги зарежа заради собствените си желания. Моля те, прости ми, но не искам да наруша клетвата си, както и даденото от мен обещание към баща ми да се грижа за поверения ми дълг. Прости ми, Агата, моля те! Аз винаги ще те обичам, дори далече от теб. Ти ми показа какво значи истинска любов - в името, на която обаче не мога да изоставя всичко останало и да предам доверието на приятелите си. – При тези думи Марек гледаше умолително, но и решително Агата, която избягваше погледа му, за да скрие влажните си очи, с които дори не желаеше да го погледне.

Думите прокънтяха в ушите й, но тя ги очакваше. Винаги знаеше, че ще се стигне до тук. Ловците не можеха да бъдат заедно, дългът им заемаше първо място в живота им. Досега се надяваше на някаква промяна на този принцип... Дълбоко в себе си обаче знаеше, че вярва в една празна илюзия. Заблуждаваше се съзнателно толкова време, за да чуе думите, които чуваше всяка нощ, когато сънуваше. Съзнанието й се размътваше все повече, но тя събра сили, преглъщайки сълзите си да каже твърдо, макар и с треперещ глас:

- Отивай си, остави ме сама. Дългът към приятелите ти винаги е бил по-важен от всичко друго. Съжалявам, че ти казах за чувствата си. А ти, ти не трябваше да ми разкриваш своите. Допуснахме грешка, но поне разбрах, че съм права, за пореден път. Тръгвай, дотук стигнахме със фалшивите заблуди... Остави ме, забрави ме, не искам да страдам всеки път като те гледам да вървиш с празен поглед напред към бъдещето си, в което няма място за мен. Обичах те и винаги ще е така, но не смятам да жертвам живата си заради теб, за мен не трябва да съществуваш и не искам да понасям унижението да се моля. Повече не желая да те виждам и знам, че ще уважиш желанието ми.

Тя се отправи с бърза крачка към любимото си място, което често мечтаеше да му покаже, но знаеше, че е невъзможно. От този момент нататък Агата продължи смело напред към дълга си с празен поглед и изпочупено на малки парченца сърце. Живецът в душата й изчезна – отхвърлена, унизена, обидена и тъжна, Агата си тръгна...

Автори: Виктория Минева и Стоян Стоянов