Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

“Този, който говори и размишлява върху направеното от него зло, мисли за низостта, която е сторил, и е погълнат от това, за което мисли – с цялата си душа е потопен в своите мисли, поради което все още не е свободен от своята подлост. И той навярно няма да може да се промени, няма да преодолее това състояние, защото душата му ще загрубее, сърцето му ще се вкамени и освен това духът му ще потъне в униние. И какво ще стане той тогава? Както и да метеш болклука, той все си остава боклук. Да съгрешиш или да не съгрешиш – каква е ползата от това на небесата? Докато размищлявам за това, бих могъл да събера перли за радостите небесни. Тъй като е писано: “Отхвърли злото и прави добро” – отхвърли злото напълно, не помисляй зло и твори добро. Постъпил си неправилно? Тогава го поправи, като направиш добро.” Исаак Майер от Гер Съвестта, която има различни емпирични прояви, е доста объркано явление според Фром. Той си задава въпроса дали същността на цялото това многообразие не е с еднакво с

Човекът е градивната единица на обществото. Той е създателят, владетелят, законодателят и съдникът в тази смазваща машина, наречена общество, но доста често, именно човекът е и най-големият срам и позор за обществото. Понякога човек забравя, че принадлежи главно на себе си и става подвластен на неписаните закони на обществото. Започва да забравя личностните си идеи и цели и става обществен герой, живеещ и мислещ спрямо законите. Има обаче и едни други единици, които са именно бичът за обществото, неговото табу - свободомислещите. Те изразяват себе си, смятани са едва ли не за луди, защото са различни. Но кой определя кой е луд или не? Обществените порядки. А кой създава тези обществени порядки? Човекът - най-малката и същевременно най-нужната единица, за да съществува обществото. Обществото е не просто дума, назоваваща група от здравомислещи хора, това е една институция с неписани закони и правила. След като съществува и е създадено от самите нас, явно има нужда от него, но не е ли

Готиката е направление в изкуството, причисляващо се към западноевропейската средновековна култура, с различна продължителност в отделните страни. Развитието му започва през средата на 12 век във Франция като наследник на романския стил. В началото най-ярко се проявява в църковната архитектура. Замира в Италия най-рано, през 14 в., като еволюира постепенно в Ренесанс. Готическият стил е типичен за Германия, където е дълготраен - около 1250-1550 г. Там той се дели на ранна готика (1250 – 1350 година), висока готика (1350 — 1450) и късна готика (1450 — 1550). Готическото искуство е най-силно изразено в скуптурите, витражите, фреските и илюстрациите към ръкописи. За най-ранните образци на готическо изкуство се смятат скулптурите, създавани за катедрали и абатства। След това започва създаването на все повече творби, свързани със сюжети от Стария и Новия завет. Характерният образ на Дева Мария от византийските икони преминава в по-земен - на изтънчена и смирена дама и любяща майка, прегръ

Във виното е истината, казваш, драги... Уви, не мога с тебе да се съглася.. Горчилката на виното е несравнима с пиянството, отдадено на самота... Но дай водка, не се стягай. Искам да удавя своята тъга..... Аз зная, че изпитвам слабост към сладката, добра лъжа....... Която ти изричаш леко, друже, а вадиш корена на любовта... Болезнено и рязко, признавам те, Ти си... Несравним в жестокостта... Изстиваш, струва ми се някак си... Но пий до дъно, ще получиш топлина... Отдавна се отказах от опитите да се сгрея на огъня на твоята безмерна студенина.... Пий вино друже, помага ти да забравиш поредната лъжа... Уви, аз помня до болка думите, направили ме отново за срамота... ...За себе си.... да плача, ще откажа ..... Автор: Виктория Минева

За миг превърна се в пепел и последната искра, сменена някак си тактично със сърдечна празнота - Безупречна... Донесе Крах сред множеството упреци и се разбрахме мълчаливо - няма как да има Щастие... Усетих дупка - там вляво под гърдите си, студена тръпка преминава през нова пустота - Отиде си... В гонитбата на вечно мнимото разбиране не случихме на истински разперени крила - Строшиха се... Привлечени от изкушаващата гравитация, посрещнала с усмивка залеза на любовта - Измислена... С гордост от красив балон, изпълнен с илюзия на вечни спорове с крайна цел взаимна прямота - Пукна се... За миг изчезна малката ни вечност, изплетена в романса на две сърца - Изгубени... В очите изморени, потопени в миглите, покрити със сълзи от мълчалива самота - Умиращи... Автор: Виктория Минева

Миризмата на току-що изпечени сладки, допълнена със завоалираното докосване на черно кафе, дразнеше приятно обонянието. Ароматите се преплитаха с различните благовония, съпъстващи като невидима аура всички жени, излезнали в разцъфналата коимбрийска утрин..Дама с грациозна походка слезна бавно от борда на пристигнал кораб, украсен с голяма статуя, покриваща предния нос. Обвита в наметалото си, изпод чиято качулка се виждаше съвсем малка част от лицето, жената дари с пренебрежението си хората на пристанището. Погледът й, полускрит от плата, спря рязко върху седналата фигура, около която се скупчваха много малки деца с искрящи от вълнение и очакване очи.Възрастните попиваха с мръсни кърпи потеклите им сълзи, които сякаш се вливаха в създадена явно от разказа на седналата жена. Около себе си тя сякаш създаваше невидима река, изпълнена с горчилка, солена безличност и неприятни чувства, които се вливаха в замръзнало течение...Безцветна картина се оформяше и от самотния силует, загърнат в

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма. Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутилка че