Историята на петте камъка или животът, какъвто го познавахме: Пролог
Искам да Ви разкажа една приказка, драги граждани на красивата Коимбра, която вероятно виждам за последен път, но спомените ми винаги ще се връщат към това място। Те, както знаете, създават онази част от душата на човека, която бленува по изминалите дни или ги проклина...Различнте чувства, които спомените пробуждат, запълват отворените рани в сърцето, но водят до бавна и болезнена смърт... Също така създават измислени, красиви чувства с фалшиво, но безкрайно постоянство.Красотата често се вижда по странен, тайнствен и необясним начин.
Едно за нея обаче е сигурно – тя е относителна. Начинът за възприемането й е различен - уникален сам по себе си. Но красотата създава смисъла на живота.Искам да Ви докажа, че си струва да се живее и няма никаква определена за това цена – независимо колко е висока. В една страна, където прекарах съвсем малко време, всичко се купуваше със злато, без изключения. Хората знаеха, че техният живот има точно такава стойност, колкото определи търговецът на титли. Те не виждаха смисъл в съществуването си, защото наистина него го нямаше или се купуваше на подходяща цена. Такъв манталитет имаше тамошното общество.В непозната дива среда видях, че животът се равнява на едно промушване с меч, извършено с финес на точното място и в подходящото време. Трета страна ме убеждаваше, че човек може да се разглежда като нечия вещ. Бъдещето му се определяше от по-висшестоящи... играчи.
Отделният индивид сам по себе си представляваше пешка, която се движеше по определен начин с точни ходове върху голяма шахматна дъска. Фигурите периодично се заменяха с нови, защото старите ставаха жертва на убийство или нещастен инцидент...В друга страна ми се доказваше всекидневно, че с човешкия живот разполагаха само тайнствени знаещи магьосници – богоизбрани. Те спасяваха от гибел само тези, които принадлежаха на общата им кауза или представляваха инструменти за опитите им... Избрани души се отделяха от телата - без право на собствени действия, мисли, идеи и убеждения. Те имаха предопределена съдба – да умрат и да се преродят отново след много години... Някъде, някога или Никога вече!
Малко провинение пък ме заведе във военнизирана страна, където се контролираха животите на много хора, представляващи нишки в една голяма политическа плетка. Ако тя се разплетеше, това значеше край на всичко създадено като общество и национални ценности. Всеки опит за съществуване се представяше като бримка, сътворена внимателно от майстори стратези, които ревностно пазеха измислените си и нечовешки тактики. Там нямаше победители, имаше само губещи, които се залъгваха, че печелят. Военните аранжираха с безупречна дисциплина ходовете, ситуациите, дори часовете на живота и смъртта.
Публиката мълчеше. Лицата се смразиха, а ужасът по тях се изписваше ясно. Всичко казано беше истина, неказана и непризната до момента.
Откъде съм аз, сигурно ще се запитате – нямам дом, но да речем, че се родих в скромно семейство, което не си спомням добре. Неговият или може би трябва да кажа “нашият” живот се жертва в името на непознат идол, почитан от тъмни създания - уви, човешки. Родителите ми и аз трябваше да умрем, но тогава успях да се спася по чудо... физически. Тези... хора продаваха душите си на демони или същества, подобни на тях за титли и скъпоценности. В онзи миг, сред разчленените трупове на семейството ми, аз просто умрях такава, каквато ме познаваха...
Лека горчиво-иронична усмивка премина по плътните женски устни, но се застоя върху тях точно толкова, колкото капка дъжд, изпаряваща се при допир със слънчевата топлина. Ръцете на жената се сплетоха като в триъгълник, а острите дълги нокти образуваха нещо като шапка от бодили върху създадената форма.
----
Момичето гледаше разказващата дама с разширени от любопитство зелени очи. Те изглеждаха като светещи смарагди, отразяващи слънцето във зениците си. Дългите мигли пърхаха неконтролируемо бързо, а малкото сърчице туптеше от вълнение при всяка чута и попита дума...Интересът към приказката от страна на момиченцето беше неподправен и чист - абсолютно по детски. Очите на разказвачката се покриваха от спуснатата черна качулка – съвсем семпла и в същото време небрежно фина. Всички близо до нея усещаха болката в треперещия й на моменти глас.
Житейският опит е низ от събития, спомени, радостни или тъжни чувства, действия, постижения, цели, мечти и неосъществени блянове. При правилната им подредба те създават прекрасно със своята уникалност бижу. Прекаленият блясък обаче засенчва с неустоимия си фалш дори най-скъпата диамантена огърлица. Полускъпоценните камъни образуват несъвършено колие... Всеки човек носи с гордост собственото си бижу, макар че му липсва съвършенство. Със същото това несъвършенство го подарява на друго, избрано за спътник в живота, човешко същество. Понякога различните колиета или огърлици заблуждават с прекалената си подреденост и нереална красота.Има фалшиви бижута, които остават във същата си форма, ако ги представиш правилно пред точния човек, който не иска или няма възможността да ги пренареди... Всеки един от истинските накити обаче може да се загуби по най-неподходящия и неправилен начин...
Нежна усмивка премина през лицето на разказващата, докато тя изваждаше от джоба си дебела кожена каишка, сплетена с тънка и здрава тел. На нея имаше пет малки камъка. Пробитите в тях дупки впечатлиха с големия финес и точност на направата си. Жената сложи бижуто в скута си, а блясъкът му заслепи скупчилите се около нея деца и близкостоящите възрастни. Отражението на слънчевите лъчи върху камъчетата се пречупваше в пъстра гама, разкриваща тяхната собствена светлина. Тя плашеше с пораждащия се от нея мрак, който изпиваше живота от светлите лъчи, превръщайки ги в цветни дупки...Камъните се разполагаха върху верижката по определен начин – най-близо до сърцето се намираше миниатюрен диамант, а най-отдалечено стоеше голяма бяла перла. Непосредствено до блестящия камък се разполагаше лилав аметист, който се осветяваше много силно от плъзналия по него светлинен лъч. От страната на огромното мидено богатство се сгушваше кърваво червен рубин, сякаш напръскан с черни краски... По средата гордо блестеше черен оникс, който плашеше със студената си тъмнина и спокойствие. Те се излъчваха от него, докато се гонеше със самотния слънчев лъч, а след края на тази необичайна игра се превръщаше в живо туптящо нещо. То приличаше на извадено сърце, облечено в съсирена кръв...Камъните имаха големината на нокът, която обаче многократно се увеличаваше от светлината на слънцето. Върху тях тя изглеждаше някак тъмна, а силата й се излъчваше от всяко, осмелило да се образува, слънчево зайче. То се отразяваше в очите на произволно избрани слушатели като изкривяваше в странна гротескна маска лицата им. С тази рефлекция хората заприличваха на най-порочните създания в Мюриън. А всички имаха грехове...
- Животът е... нещо уникално – каза мъдро жената и направи кратка пауза в започнатия монолог.– Низът от красиви скъпоценности е различен и единствен. – Търговците обаче не си дават сметка за това и поставят безумно високи цени... плащани със сълзи, кръв и самота... В случай, че скъпоценните камъни не стигнат...
Но нека не затормозявам главиците на невинните и незнаещи деца с такива думи, мислеше си жената, а заобикалящите я гледаха, изпълнени с очакване за продължение на започнатата история.
Много години минаха, откакто има живот на този свят. Дни и нощи се изпълниха с войни, кръв, болка и самота. Ежедневно се срещаха предателство, злоба, унищожение... Поръчаха се много убийства и броят на случайни жертви за определена кауза се увеличи многократно.Хората се избиваха взаимно, демоните и ангелите вечно се дуелираха. Маговете гониха безумните си цели – едни за справедливост, други – в служба на злото... Всичко се повтаря отново. Вечните сблъсъци умориха природата, убиха понятията за любов, надеждите за взаимна обич, добри намерения и помощ при нужда. Дори премахнаха необходимостта за общуване – вече се говори, живее, обича, мрази и убива по поръчка - срещу определено заплащане...След войната на великите чада на Фаетон светът такъв, какъвто го познавахме, се срина до основи. Това скоро ще се случи отново. Хората вървят по ръба, делящ живота от смъртта, доброто от злото, любовта от омразата... Унищожават всяка капчица човечност с постоянните си стремежи за власт, богатства и фалшиво щастие. Те убиха душите си, продадоха ги, ограбиха ги и се поздравиха за погребението им във забравата. Откраднатите мигове на мечтания и ярки блянове доведоха до унищожение на живота такъв, какъвто го познавахме.
Тъжни, но съгласни лица, кимаха със съжаление. Хората плачеха, но не защото го искаха, а инстинктивно – така изразиха всеобщото си разочарование от живота, който водеха сега – пълен със смърт, безумия и животински отношения.Те се продаваха всеки ден по малко на различи кумири. Мъже подаряваха жените си на произвола на разбойници. Бащи даваха дъщерите си за наложници на богати владетели – заблудени, че животът там е щастлив. Нито жените, нито дъщерите знаеха, че всичко е фалш, но някак си го усещаха с всяка фибра от тялото си, но се предаваха в името на илюзиите...
В този момент около говорещата се скупчиха още по-голям брой деца, а младата жена, увита в сив плат се доближи до нея на достатъчно близко и в същото време отдалечено разстояние, за да чува по-добре историята.Обвитият в черна наметка женски силует застина за миг на мястото си. Преди започването на разказа слязлата от борда на кораба дама гледаше презрително хората край себе си, а сега искрици на интерес и любопитство запламтяха в големите й очи. Тя определено притежаваше изключително остър слух.
На това ме научиха няколко човека, които имах щастието да срещна в живота си и да споделя с тях прелитащите мигове на радост и мъка по пътя ми. Уви, разделихме се преждевременно, защото както знаете, скъпи слушатели, хората се събират и се разделят... Някои се преоткриват и осъзнават с времето, но това се случва рядко, а рядкостта е привилегия само на късметлиите, които за съжаление се оттеглят съвсем млади от бойното поле на играта “живот”... Късметът изневерява само веднъж, но изчезва завинаги.Единственото останало нещо от тези мои близки са спомените – незабравими и скъпоценни като гледката пред очите на разбойник, попаднал в пещера, пълна със злато и скъпоценни камъни. Змийските гнезда, пазещи съкровището, избледняват пред изпепеления от алчност поглед. Слепотата на виждащите реалността като илюзия или мамещ мираж, е уникална с глупостта си.
С голяма нeжност пръстите на жената преминаха по всяко едно камъче – от гордия диамант до свенливата перла... Дългите и остри нокти сякаш очертаваха тайнствени символи и невидими линии по повърхността на необичайното бижу. За миг разказвачката стисна в шепата си всички камъчета и стисна устните си, за да не се разбере колко страда при спомена за произхода на накита й..Историята на всяка част от бижуто й я промушваше като остра игла дълбоко в сърцето. Очите й се пълнеха със сълзи, но изпитваше радост, че тази уязвимост не се виждаше от никого. Смяташе, че обхваналото я състояние на празнота, декорирано с чувството на загуба, не се усеща от никого. Тя се чувстваше много слаба и изморена...
Всеки камък има своята история – уникална и неповторима, която се разказва винаги, когато слънцето изгрява, а луната се скрива срамежливо в сянката на огненото кълбо... Уплашена, гладна и самотна...С изгряването на най-ярката вечерна звезда обаче ролите се променят... Слънцето се сбогува с живота, окъпвайки в кръв небето, за да не е страданието единствено негово... Обвива в последната си прегръдка вечния си спътник.Мечтата на човек е да споделя с някого всички свои мигове, колкото и да са кратки радостните и сякаш безкрайно дълги тъжните...
Броят на скупчените хлапета около жената се увеличи още, а възрастните слушатели се доближиха към разказвачката, вцепенени от ужасно спокойния тон, с който тя продължаваше да разкрива неказаните истини... Никога досега..
След хиляди лунни изгреви и толкова кървави залези още помня очите им... И това, което им причиних. Помня болката, която усещах, докато ме гледаха гладно, тъжно и наранено... Прегръдките, които им дарявах със заблудата, че ще запълнят пустотата в сърцата... Те искаха близост, а аз не я допуснах... Дарих ги с вкусния плод на горчилката...
Устните на жената се свиха още повече, докато тя ги прехапа, стискайки в малката си шепа още по-силно скъпоценното бижу. Усети, че гласът й ще се разтрепери, ако в момента проговори и млъкна за кратко. В опит да се прикрие по лицето й се разля гротескна гримаса на болка, която тя овладя с тънка и фалшива усмивка..
Автор: Виктория Минева
Коментари
Публикуване на коментар