Баналност

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая.
Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение.
Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма. Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване.
„ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там.
Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутилка червено вино. Тя си палеше ароматизирани свещи, пускаше си бавна музика на стария и прашен грамофон или си тананикаше нещо тихичко, защото не пееше твърде добре. Понякога танцуваше сама валс – обичаше бавният нежен и влюбен ритъм на това звучене. Понякога дръзваше да играе танго или поне тази част от него, с която можеше да се справи без партньор.
Нощ след нощ слушаше безкрайно изтърканите си и познати стари песни, балади им казваха днес.. Винаги намираше по нещо ново в тях. Времето за нея спираше всеки ден.
Жената чакаше отново за прашинки внимание, танцуващи с напразните надежди за бъдеще... Разбира се, внимателно убити от чуждите незаинтересованост, неразбиране и бездействие.
„Заедно?” мислеше си жената и се усмихваше с горчива самоирония. Устните й се разтягаха във фалшива „Усмивка”, която вечно се дискутираше от всички.
„Сълзи?” чудеше се Тя. Очите й отдавна пресъхнаха, а унисона между нея и празната, обречена на самота стая, изгаряше остатъците от душата на дамата с болезнена студенина.
Още в самото начало на цялото илюзорно безумие за заедност тя беше спряла да плаче, защото нямаше смисъл.
Любовта й се превръщаше с всяка изминала нощ в притъпени, безгласни стонове на сърцето. Жената спомогна много за убиването на това чувство със собствената си, безгранична, лудост – вярата, че ще се случи нещо различно от всичко, преживяно до този момент.
Душата й отдавне се губеше и рееше самотно в небитието – извадена по най-жесток начин в едно със съществото, намиращо се в утробата й преди доста време.
Той я извади, но вината не беше само негова. Винаги този писък на съвестта се дели от двама.
Защо ли обаче Тя искаше да поеме цялата тежест върху себе си? Това звучеше като най-вероятно и правдоподобно обяснение.
Нощта отмина, последната пура от кутията изгоря, бутилката вино свърши – чакането отново се оказа напразно. Него го нямаше... отново. Едва тогава Жената си даде сметка, че сигурно го ограничава и Той с голямо нетърпение очакваше Тя сама да стигне до този извод и доброволно да си тръгне.
Тъй както добрите актьори можеха безпроблемно да изиграят ролята на влюбени, така Той замайваше главата й с думи като „Обичам те” и „Не мога без теб”. Тя знаеше, че това са просто заучени и лъжовни фрази. Дълбоко в себе си не му вярваше, но искаше да има вяра в Него и така добре се самозаблуждаваше през цялото това време, че накрая прие блянът за любовта си като истина. Постоянно си мислеше така, приемаше го за нормално, въпреки че не трябваше.
Разсъмваше се. Тя отново се усмихна тъжно – беше права, както всеки път. Той нямаше да се прибере при нея докато не съмнеше окончателно.
Ритъмът на сърцето, дишането й и това на часовника се изравниха за отново, сякаш пяха в мълчалив хор. Поредната стрела на безмълвната агония се забиваше в същността й.
Тя се изправи бавно, облече си по-дебели дрехи, защото докато чакаше, забравата я опиваше до такава степен, че не се сещаше дори да се загърне с нещо, а си стоеше по нощница.
Усети парене в очите си, сигурно от безсънието, но вече знаеше какво трябва да направи.
Последните искрици надежда умряха и тя потъна във всеобхватната пустота на душата си, сливайки се с празнотата на всичко, което я заобикаляше. Превърна се в безплътна сянка, която се страхуваше от светлината.
Вратата се отключи и Той влезе тихо. За пореден път изигра безупречно ролята на влюбен и загрижен мъж, който дори подкрепи изпълнението си с подарък за Нея. Подаде й го с „Усмивка”
Тишна. Двойното туп- туп между стените огласи стаята в ритъм. Опитът на мъжа за докосване се оказа успешен. Той прокара ръка по косата и лицето на Жената сякаш галеше кукла. Тя наистина приличаше на такава - студена (измръзнала от самотното стоене), с хубав преливащ цвят на кичурите, с дълбоки празни очи и без капка разум.
Навън съмваше окончателно, а животът закипяваше с пълна сила – със същата, с която това празно помещение умираше. Поредният напразен опит за величие на Любовта изтичаше през пръстите на Самотата.
С привидно виновен вид Той легна на голямата спалня, изпълнена със спомени и приятни емоции, а Жената също – в ново очакване.
Когато непробудния сън потопи напълно Мъжа в дебрите си, Тя стана. Опакова част от багажа си в големия куфар – подарък от баща й и го подготви за изпращане на родителите си.
„Ах, колко прави се оказаха и сега победоносно ще ми го натякват” – мислеше си Тя, но това вече нямаше значение. Решението й не подлеже на промяна.
Другата част, която можеше да носи, прибра в друг куфар, който си купи сама наскоро, сякаш предвестник на настоящото й решение, и се запъти към изхода на помещението.
Преди да премине през вратата, погледна назад, за последно „Любовта на живота си”, както винаги го наричаше. Отиде до Него, целуна го нежно по челото, очите и накрая устните, което правеше често пъти и напусна завинаги този театрален спектакъл.
„Правилно ли е?” мислеше Тя и безусловно се съгласяваше с взетото от нея решение, без колебание. Отдавна това двоумене беше изчезнало от съзнанието й.
След като Той явно се чувстваше ограничен от Нея, предпочитайки чужда компания – на приятелите си, Тя нямаше друг избор освен да го освободи от присъствието си в живота му, подреден по начин, в който за Жена като нея нямаше място.
„Твърде много исках от него – внимание, разбиране, диалог и споделеност на чувствата ми. Просто исках да се държи като Мъж, не като малко, капризно дете, което тропа с крак и се сърди при всяка трудност.”Не съжали за стореното от Нея, останаха й самотните спомени, които вятърът носеше при всеки повей. Той обичаше да усеща върху себе си силата на въздушното течение – колкото по-силно, толкова по-добре.
Тя не забрави и красивите думи, макар и лъжовни, които така нежно, като звук от струна на лира, галеха ушите й.
„Щастие?” питаше се наум Тя, но това нещо го нямаше в нейния живот така, както липсваше Любовта, Приятелството и Обичта.
Купчина от парчетата на пъзела на живота й винаги не се подреждаше, а ролите непрекъснато се променяха.
Житието е низ от Самота, Тъга, Болка, Празнота и Безразличие, които непрестанно водят парада на Илюзията. А театралните им представления са бездънни и вечно нови, които всъщност са добре познатата стара Баналност.