Съвестта на властолюбието или на човеколюбието?
“Този, който говори и размишлява върху направеното от него зло, мисли за низостта, която е сторил, и е погълнат от това, за което мисли – с цялата си душа е потопен в своите мисли, поради което все още не е свободен от своята подлост. И той навярно няма да може да се промени, няма да преодолее това състояние, защото душата му ще загрубее, сърцето му ще се вкамени и освен това духът му ще потъне в униние. И какво ще стане той тогава? Както и да метеш болклука, той все си остава боклук. Да съгрешиш или да не съгрешиш – каква е ползата от това на небесата?
Докато размищлявам за това, бих могъл да събера перли за радостите небесни. Тъй като е писано: “Отхвърли злото и прави добро” – отхвърли злото напълно, не помисляй зло и твори добро. Постъпил си неправилно? Тогава го поправи, като направиш добро.”
Исаак Майер от Гер
Съвестта, която има различни емпирични прояви, е доста объркано явление според Фром. Той си задава въпроса дали същността на цялото това многообразие не е с еднакво съдържание или това са различни явления с едно и също общо название “Съвест”.
Философската литература, която разглежда проблемите на съвестта, дава огромно разнообразие от отговори на горепоставения въпрос. Цицерон и Сенека говорят за съвестта като за вътрешен глас, който обвинява или оправдава човешките постъпки от гледна точка на тяхната нравствена стойност. Стоическата философия разглежда съвестта като способност за самосъхранение, като загриженост за собствената личност. Хризип я описва като съзнание за вътрешната хармония. В схоластичната философия съвестта се разглежда като закон на разума “lex rationis”, който е вдъхнат на човека от страна на Бога. Тя се отличава от “synderesis” – навика или способността да се съди и да се желае правилното, тъй като е приложение на общите принципи към конкретните постъпки.
Емоционалната страна на това познание, според Фром, е била подчертана от английските философи. Шефтсбъри например е допускал съществуването на “нравствено чувство” в човека , усещане за правилно и неправилно, някаква емоционална реакция, която е възможна поради това, че човешкият разум е в хармония с космическия ред. Бътлър пък е предполагал, според Фром, че нравствените принципи са вътрешна, неотделима част от самата структура на човека и отъждествявала съвестта с вътрешната му склонност към добронамерени постъпки.
Фром смята, че Кант е извлякъл от съвестта всички възможни конкретни съдържания и я е отъждествил с чувството за дълг. Ницще, който е бил критик на религиозната “лоша съвест”, е видял истинската съвест в самоутвърждаването, в способността да се казва “Да” на “самия себе си”, пише Фром.
Съвестта на властолюбието , или така наречената авторитарна съвест, е гласът на овътрешностената власт – родителите, държавата или който и да е друго авторитет, който се среща в дадената култура.
Според Фром съвестта на властолюбието се отличава от страха от наказание и надежда за поощрение, а отношението към овътрешностената власт не е много различно от съвестта в другите съществени отношения. Тяхната прилика се състои в това, че предписанията на съвестта на властолюбието се опират не на собствени ценностни съждения, а преди всичко на изисквания и забрани, издигнати от властта. Ако нормите са добри, съвестта на човека ще е насочена към добра посока, пише Фром, а ако са лоши, те в същата степен остават част от съвестта .
Наличието на външен авторитет, власт, към които човек се отнася с благоговеен страх, е източникът, който постоянно подхранва овътрешностената власт – съвестта. Фром смята, че ако във външната десйствителност не съществуваше такъв авторитет, власт, тоест, ако човекът намяше основание да се страхува от тях, тогава съвестта на властолюбието би се отслабила и обезсилила.
Съдържанието на съвестта на властолюбието се черпи от заповедите и забраните на властта; нейната сила се корени в емоциите на страх и преклонение пред външния авторитет – властта. В този случай, Фром счита, че “чистата съвест представлява съзнание за това, че доставяш удоволствие (на външната или овътрешностена) власт; нечистата съвест представлява съзнание за това, че не слушаш властта.” Чистата съвест предизвиква чувство за благополучие и безопасност, доколкото съдържа в себе си по-голяма близост с властта, както и нейното одобрение; гузната от съзнаването на вината съвест предизвиква чувство на страх и неувереност, както и незащитеност.
В съдържанието на съвестта на властолюбието се включват основни неща. Фром смята, че според съвестта на властолюбието най-страшното престъпрление бунтът против установения от властта ред.
Авторитетът като власт изисква подчинение не само на основата на страха пред неговата сила, но и на основание на убедеността в неговото нравствено превъзходство. Индивидът никога няма правото да попита или да критикува. “Най – ясната, най – разбираемата от всички е забраната срещу това, човекът да чувства себе си с това да стане подобен на властта, тъй като това би го поставило на безусловното върховенство и неповторимостта на властта”.
Именно фундаменталното неравенство между властта и нейните подчинени е основният постулат на съвестта на властолюбието. Една от най-важните особености, свидетелстваща за недосегаемостта на властта, се състои в това, че тя е единствения авторитет.
Степента, в която човек се чувства зависим от някаква външна за него сила, самата му продуктивност и отстояването на собствената му воля предизвикват в него чувство на вина.
Гордостта на човека от собствените му сили се обявява от Калвин и Лутер за греховна, а политическите диктатори я осъдиха като престъпен индивидуализъм, пише Фром.
Въпреки че е парадоксално, Фром пише, че отежнената с чувство за вина съвест на властолюбието е пряка последица от чувството за сила, за независимост, за продуктивност и гордост, и , обратното, чистата съвест на властолюбието е следствие от чувството за покорство, зависимост, безсилие и греховност. Августин, Лутер и Калвин описват тази “чиста съвест” съвсем определено и ясно. Признаците на добродетелта се състоят в това, да осъзнаваш собственото си безсилие, да презираш самия себе си, да бъдеш натоварен с чувството на греховност и непоправимост. “Самият факт, че имаш обременена с вина съвест”, пише Фром, е симптом за “страха на трепета” пред авторитета като власт. Парадоксалният резултат в това, че виновната съвест става основа на “чистата” съвест, а чистата съвест, ако у някого има такава, трябва да поражда чувство за вина.
При изучаването на съвестта на властолюбието, пише Фром, има значение родителската власт и начинът, по който реагират децата на нея. Установено е, че част от децата изобщо не са способни да се отнасят критически към своите родители, а друга, въпреки че се отнасят критически в някои отношения, изведнъж престават да разглеждат критически онези им способности, от които те самите страдат; трети преживяват чувство на вина и безпокойство в онзи случай, когато насочват критиката или даже гнева си против един от родителите.
По-фини и скрити чувства на вина възникват в детето, когато то преживява родителското недоволство от него. Понякога самото дете свързва чувството си за вина с предполагаемото усещане, че не обича достатъчно своите родители. Това чувство често възниква от страха да не разочарова очавканията на родителите.
Все още остава широко разпространено убеждението, че децата идват на бял свят за благото на родителите си и за да компенсират разочарованията от собствения им живот. Като пример за това, Фром посочва речта на Креон в “Антигона”:
“Тъй трябва, синко мой, да мислиш винаги,
най-първо да зачиташ воля бащина.
Та за деца послушни молят хората
Небето – с тях да им дарува къщите –
Врага си да наказват, а приятеля
Да тачат, както го е тачил татко им.”
Дори и в днешно време е така, родителите искат децата им да са “услужливи, за да направят онова, което те самите са пропуснали в своя живот. Ако родителите не са преуспели, пише Фром, то децата трябва да достигнат такъв успех, за да “отмъстят” за родителския неуспех. Ако родителите не се чувстват обичани, тогава децата са длъжни да запълнят липсата на любов.
Егоистичните родители искат децата им да приличат на тях по темперамент и характер. Ако бащата носи в себе си собственическа нагласа към своя син, то той възприема различността на сина си като непълноценност, а затова, че синът не прилича на баща си, той се чувства виновен и недостоен, като несъвършено негово копие. Това води детето до ръба на отчаянието, преди да стигне до своята свобода.
В опита да стане “самия себе си” детето изпитва много тежко чувство на вина и получава редица обвинения и молби, че “децата са “длъжни” да обичат своите родители”.
За разлика от явната власт, анонимната се проявява в емоционално наситени очаквания. Въпреки че родителите не се чувстват авторитети, те пренасят върху децата си анонимната власт на пазара, поради което очакват, че децата им ще живеят в съответствие със същите критерии, на които и те самите се подчиняват.
Най-резултатният начин за отслабване волята на детето е да се пробуди в него чувство за вина. Фром пише, че функциите на детето биват разстройвани от “морални” съображения, използвани от родителите.
Съвестта на човеколюбието или така наречената хуманистична съвест, не е овътрешностеният глас на властта. Тази съвест е “нашият собствен глас”, пише Фром, който не зависи от външни наказания и одобрения.
Съвестта на човеколюбието е реакцията на цялостната личност спрамо правилното или неправилното й функциониране. Тя не е реакция спрямо функционирането на тази или онази способност, а на всички способности, чието единство определя хората като съществуващи индивиди.
Съвестта е знание, тя е нещо повече от само знание, придобито чрез абстрактно мислене. Нейното въздействие се характеризира с емоционалност, тъй като нейната реакция по същество е реакция на “цялата ни личност, а не само на нашия разум”, пише Фром.
Действията, мислите и чувствата на човешката личност, пораждат вътрешно вътрешно одобрение и правота, които са характерни за човеколюбивата “чиста” съвест. От друга страна недостойните постъпки, мисли и чувства пораждат тревога и неудобство, които са характерни за човеколюбивата “нечиста” съвест. Може да се каже, според Фром, че “съвестта е нашето въздействие върху самите нас”. Тя е гласът на истинското, дълбокото “аз”, за да станем действително онова, което сме само във възможност. Тя е пазителката на чистотата и умението “да се отговаря за самия себе си и с гордост да посмеешда кажеш “Да” на самия себе си”.
Съвестта на човеколюбието е израз на човекото самолюбие и цялостност, на пълнотата, самостоятелността и нравственото здраве на човека, дакато съвестта на властолюбието е израз на подчинението.
“Ако гласът на съвестта говореше винаги силно и ясно, само малко хора биха се заблуждавали относно истинските си нравствени цели”, пише Фром. Отговор на въпроса за относително неефективното въздействие на човешката съвест се съдържа в нежеланието човек да се вслушва в нея и, което е по-важно, в неумението да се разпознае това, което трябва да се слуша.
“Обаче да се научиш да разбираш гласа на своята съвест, е изключително трудно, главно поради две причини”, пише Фром. Човек трябва да слуша себе си и собственият си вътрешен глас, а той не го прави. Другата причина се крие в неспособността на индивида да остане сам със себе си. Според Фром човек се страхува да остане насаме, именно защото може да се окаже неподходяща компания за самия себе си.
Собствената съвест се “обръща към нас не пряко, а косвено, поради което често не разбираме, че именно нашата съвест ни призовава.” В такива случаи се изпитва безпокойство или дори слабост поради различни причини, които привидно нямат явна и очевидна връзка със съвестта на човеколюбието.
Човек може успешно да заглуши гласът на съвестта, но при състоянието на сън, вече не може. Когато сънува, човек усеща вътрешните съсъстояния и преживявания, които съдържат многобройни несъзнавани импулси, ценностни съждения и интуитивни прозрения.
“Когато разглеждах проблемите на съвестта, аз съзнателно отделих съвестта на властолюбието от тази на човеколюбието, за да изтъкна техните специфични, отличителни качества, но в живота, в действителността те, естествено, не съществуват поотделно и поради това не се явяват взаимноизключващи се. Напротив, всеки човек притежава и двата вида съвест, ето защо проблемът се състои в това, да се установи относителният дял на всяка от двата вида, а така също и тяхната взаимосвързаност”, пише Фром.
Връзката междт съвестта на властолюбието и тази на човеколюбието се проявява в това, че макар нравствените норми да са едни и същи, техните мотиви могат да бъдат различни.
Според Джулиън Хъксли етиката на властолюбието е необходим етап в еволюцията на човечеството, който предшества онова време, когато разумът и свободата дават възможност на човеколюбивата съвест да се роди. Други автори споделят тази идея, но само по отношение развитието на детето.
Ако съвестта на индивида се развива под влиянието на една сурова и жестока власт, то развитието на човеколюбивата съвест може да бъде почти напълно подтиснато.
“Трябва да подчертаем, че разликата между съвестта на човеколюбието и властолюбието е в това, че втората се формира под влияние на културните традиции, докато първата се развива независимо” - Ерих Фром.
Докато размищлявам за това, бих могъл да събера перли за радостите небесни. Тъй като е писано: “Отхвърли злото и прави добро” – отхвърли злото напълно, не помисляй зло и твори добро. Постъпил си неправилно? Тогава го поправи, като направиш добро.”
Исаак Майер от Гер
Съвестта, която има различни емпирични прояви, е доста объркано явление според Фром. Той си задава въпроса дали същността на цялото това многообразие не е с еднакво съдържание или това са различни явления с едно и също общо название “Съвест”.
Философската литература, която разглежда проблемите на съвестта, дава огромно разнообразие от отговори на горепоставения въпрос. Цицерон и Сенека говорят за съвестта като за вътрешен глас, който обвинява или оправдава човешките постъпки от гледна точка на тяхната нравствена стойност. Стоическата философия разглежда съвестта като способност за самосъхранение, като загриженост за собствената личност. Хризип я описва като съзнание за вътрешната хармония. В схоластичната философия съвестта се разглежда като закон на разума “lex rationis”, който е вдъхнат на човека от страна на Бога. Тя се отличава от “synderesis” – навика или способността да се съди и да се желае правилното, тъй като е приложение на общите принципи към конкретните постъпки.
Емоционалната страна на това познание, според Фром, е била подчертана от английските философи. Шефтсбъри например е допускал съществуването на “нравствено чувство” в човека , усещане за правилно и неправилно, някаква емоционална реакция, която е възможна поради това, че човешкият разум е в хармония с космическия ред. Бътлър пък е предполагал, според Фром, че нравствените принципи са вътрешна, неотделима част от самата структура на човека и отъждествявала съвестта с вътрешната му склонност към добронамерени постъпки.
Фром смята, че Кант е извлякъл от съвестта всички възможни конкретни съдържания и я е отъждествил с чувството за дълг. Ницще, който е бил критик на религиозната “лоша съвест”, е видял истинската съвест в самоутвърждаването, в способността да се казва “Да” на “самия себе си”, пише Фром.
Съвестта на властолюбието , или така наречената авторитарна съвест, е гласът на овътрешностената власт – родителите, държавата или който и да е друго авторитет, който се среща в дадената култура.
Според Фром съвестта на властолюбието се отличава от страха от наказание и надежда за поощрение, а отношението към овътрешностената власт не е много различно от съвестта в другите съществени отношения. Тяхната прилика се състои в това, че предписанията на съвестта на властолюбието се опират не на собствени ценностни съждения, а преди всичко на изисквания и забрани, издигнати от властта. Ако нормите са добри, съвестта на човека ще е насочена към добра посока, пише Фром, а ако са лоши, те в същата степен остават част от съвестта .
Наличието на външен авторитет, власт, към които човек се отнася с благоговеен страх, е източникът, който постоянно подхранва овътрешностената власт – съвестта. Фром смята, че ако във външната десйствителност не съществуваше такъв авторитет, власт, тоест, ако човекът намяше основание да се страхува от тях, тогава съвестта на властолюбието би се отслабила и обезсилила.
Съдържанието на съвестта на властолюбието се черпи от заповедите и забраните на властта; нейната сила се корени в емоциите на страх и преклонение пред външния авторитет – властта. В този случай, Фром счита, че “чистата съвест представлява съзнание за това, че доставяш удоволствие (на външната или овътрешностена) власт; нечистата съвест представлява съзнание за това, че не слушаш властта.” Чистата съвест предизвиква чувство за благополучие и безопасност, доколкото съдържа в себе си по-голяма близост с властта, както и нейното одобрение; гузната от съзнаването на вината съвест предизвиква чувство на страх и неувереност, както и незащитеност.
В съдържанието на съвестта на властолюбието се включват основни неща. Фром смята, че според съвестта на властолюбието най-страшното престъпрление бунтът против установения от властта ред.
Авторитетът като власт изисква подчинение не само на основата на страха пред неговата сила, но и на основание на убедеността в неговото нравствено превъзходство. Индивидът никога няма правото да попита или да критикува. “Най – ясната, най – разбираемата от всички е забраната срещу това, човекът да чувства себе си с това да стане подобен на властта, тъй като това би го поставило на безусловното върховенство и неповторимостта на властта”.
Именно фундаменталното неравенство между властта и нейните подчинени е основният постулат на съвестта на властолюбието. Една от най-важните особености, свидетелстваща за недосегаемостта на властта, се състои в това, че тя е единствения авторитет.
Степента, в която човек се чувства зависим от някаква външна за него сила, самата му продуктивност и отстояването на собствената му воля предизвикват в него чувство на вина.
Гордостта на човека от собствените му сили се обявява от Калвин и Лутер за греховна, а политическите диктатори я осъдиха като престъпен индивидуализъм, пише Фром.
Въпреки че е парадоксално, Фром пише, че отежнената с чувство за вина съвест на властолюбието е пряка последица от чувството за сила, за независимост, за продуктивност и гордост, и , обратното, чистата съвест на властолюбието е следствие от чувството за покорство, зависимост, безсилие и греховност. Августин, Лутер и Калвин описват тази “чиста съвест” съвсем определено и ясно. Признаците на добродетелта се състоят в това, да осъзнаваш собственото си безсилие, да презираш самия себе си, да бъдеш натоварен с чувството на греховност и непоправимост. “Самият факт, че имаш обременена с вина съвест”, пише Фром, е симптом за “страха на трепета” пред авторитета като власт. Парадоксалният резултат в това, че виновната съвест става основа на “чистата” съвест, а чистата съвест, ако у някого има такава, трябва да поражда чувство за вина.
При изучаването на съвестта на властолюбието, пише Фром, има значение родителската власт и начинът, по който реагират децата на нея. Установено е, че част от децата изобщо не са способни да се отнасят критически към своите родители, а друга, въпреки че се отнасят критически в някои отношения, изведнъж престават да разглеждат критически онези им способности, от които те самите страдат; трети преживяват чувство на вина и безпокойство в онзи случай, когато насочват критиката или даже гнева си против един от родителите.
По-фини и скрити чувства на вина възникват в детето, когато то преживява родителското недоволство от него. Понякога самото дете свързва чувството си за вина с предполагаемото усещане, че не обича достатъчно своите родители. Това чувство често възниква от страха да не разочарова очавканията на родителите.
Все още остава широко разпространено убеждението, че децата идват на бял свят за благото на родителите си и за да компенсират разочарованията от собствения им живот. Като пример за това, Фром посочва речта на Креон в “Антигона”:
“Тъй трябва, синко мой, да мислиш винаги,
най-първо да зачиташ воля бащина.
Та за деца послушни молят хората
Небето – с тях да им дарува къщите –
Врага си да наказват, а приятеля
Да тачат, както го е тачил татко им.”
Дори и в днешно време е така, родителите искат децата им да са “услужливи, за да направят онова, което те самите са пропуснали в своя живот. Ако родителите не са преуспели, пише Фром, то децата трябва да достигнат такъв успех, за да “отмъстят” за родителския неуспех. Ако родителите не се чувстват обичани, тогава децата са длъжни да запълнят липсата на любов.
Егоистичните родители искат децата им да приличат на тях по темперамент и характер. Ако бащата носи в себе си собственическа нагласа към своя син, то той възприема различността на сина си като непълноценност, а затова, че синът не прилича на баща си, той се чувства виновен и недостоен, като несъвършено негово копие. Това води детето до ръба на отчаянието, преди да стигне до своята свобода.
В опита да стане “самия себе си” детето изпитва много тежко чувство на вина и получава редица обвинения и молби, че “децата са “длъжни” да обичат своите родители”.
За разлика от явната власт, анонимната се проявява в емоционално наситени очаквания. Въпреки че родителите не се чувстват авторитети, те пренасят върху децата си анонимната власт на пазара, поради което очакват, че децата им ще живеят в съответствие със същите критерии, на които и те самите се подчиняват.
Най-резултатният начин за отслабване волята на детето е да се пробуди в него чувство за вина. Фром пише, че функциите на детето биват разстройвани от “морални” съображения, използвани от родителите.
Съвестта на човеколюбието или така наречената хуманистична съвест, не е овътрешностеният глас на властта. Тази съвест е “нашият собствен глас”, пише Фром, който не зависи от външни наказания и одобрения.
Съвестта на човеколюбието е реакцията на цялостната личност спрамо правилното или неправилното й функциониране. Тя не е реакция спрямо функционирането на тази или онази способност, а на всички способности, чието единство определя хората като съществуващи индивиди.
Съвестта е знание, тя е нещо повече от само знание, придобито чрез абстрактно мислене. Нейното въздействие се характеризира с емоционалност, тъй като нейната реакция по същество е реакция на “цялата ни личност, а не само на нашия разум”, пише Фром.
Действията, мислите и чувствата на човешката личност, пораждат вътрешно вътрешно одобрение и правота, които са характерни за човеколюбивата “чиста” съвест. От друга страна недостойните постъпки, мисли и чувства пораждат тревога и неудобство, които са характерни за човеколюбивата “нечиста” съвест. Може да се каже, според Фром, че “съвестта е нашето въздействие върху самите нас”. Тя е гласът на истинското, дълбокото “аз”, за да станем действително онова, което сме само във възможност. Тя е пазителката на чистотата и умението “да се отговаря за самия себе си и с гордост да посмеешда кажеш “Да” на самия себе си”.
Съвестта на човеколюбието е израз на човекото самолюбие и цялостност, на пълнотата, самостоятелността и нравственото здраве на човека, дакато съвестта на властолюбието е израз на подчинението.
“Ако гласът на съвестта говореше винаги силно и ясно, само малко хора биха се заблуждавали относно истинските си нравствени цели”, пише Фром. Отговор на въпроса за относително неефективното въздействие на човешката съвест се съдържа в нежеланието човек да се вслушва в нея и, което е по-важно, в неумението да се разпознае това, което трябва да се слуша.
“Обаче да се научиш да разбираш гласа на своята съвест, е изключително трудно, главно поради две причини”, пише Фром. Човек трябва да слуша себе си и собственият си вътрешен глас, а той не го прави. Другата причина се крие в неспособността на индивида да остане сам със себе си. Според Фром човек се страхува да остане насаме, именно защото може да се окаже неподходяща компания за самия себе си.
Собствената съвест се “обръща към нас не пряко, а косвено, поради което често не разбираме, че именно нашата съвест ни призовава.” В такива случаи се изпитва безпокойство или дори слабост поради различни причини, които привидно нямат явна и очевидна връзка със съвестта на човеколюбието.
Човек може успешно да заглуши гласът на съвестта, но при състоянието на сън, вече не може. Когато сънува, човек усеща вътрешните съсъстояния и преживявания, които съдържат многобройни несъзнавани импулси, ценностни съждения и интуитивни прозрения.
“Когато разглеждах проблемите на съвестта, аз съзнателно отделих съвестта на властолюбието от тази на човеколюбието, за да изтъкна техните специфични, отличителни качества, но в живота, в действителността те, естествено, не съществуват поотделно и поради това не се явяват взаимноизключващи се. Напротив, всеки човек притежава и двата вида съвест, ето защо проблемът се състои в това, да се установи относителният дял на всяка от двата вида, а така също и тяхната взаимосвързаност”, пише Фром.
Връзката междт съвестта на властолюбието и тази на човеколюбието се проявява в това, че макар нравствените норми да са едни и същи, техните мотиви могат да бъдат различни.
Според Джулиън Хъксли етиката на властолюбието е необходим етап в еволюцията на човечеството, който предшества онова време, когато разумът и свободата дават възможност на човеколюбивата съвест да се роди. Други автори споделят тази идея, но само по отношение развитието на детето.
Ако съвестта на индивида се развива под влиянието на една сурова и жестока власт, то развитието на човеколюбивата съвест може да бъде почти напълно подтиснато.
“Трябва да подчертаем, че разликата между съвестта на човеколюбието и властолюбието е в това, че втората се формира под влияние на културните традиции, докато първата се развива независимо” - Ерих Фром.
Автор: Виктория Минева
Коментари
Публикуване на коментар