Казах ти

- И така,  момиче, казваш, че искаш да живееш в търсенето на истинската любов – попита Агофелту с ехидна усмивка, докато фините му пръсти белеха гроздовото зърно в ръцете му.
-          Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание,  отвърна с тих глас Димб Рант O’Ер.

-          Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно..  И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни.

-          Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб.

Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства.

-          Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества.  Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги няма, не и във формата, която си фантазирате. – Та, какво бълнуваше? – за истинската любов ли беше – Отново се засмя с ирония Агофелту. -  Нека поиграем на една игра и извади прозрачно стъклено кълбо. Ако ме убедиш ,че твоето търсене е смислено, ще те пусна жива да ходиш да обикаляш по света в търсене на илюзорната си кауза, ако не, ще се превърнеш в част от красивите ми статуи, които са много послушни – той щракна с пръсти и на кълбото се появиха гротескни и тъмни статуи в различни пози. Те стояха с отворени очи, които изглеждаха стъклени – досущ като ирисите на мъжа.

-           Какво е това? – с ужас попита Димб.

-          Моята къща със статуи. Те постигнаха големи неща. Тази красива като легендарнтие елфи руса жена  с прозрачните сини очи, се казва Елина, тя причини война между мъжете преди век. Те се избиха взаимно, а оцелелите станаха нейни доброволни роби заради красотата й, защото вярваха, че ще избере някой от тях за свой съпруг. Тя така и не го направи.  Жената причини разрухата на няколко кралства. В брачните си нощи с всички пет съпрузи, ги убиваше, за да завземе властта. Велика жена, която с радост ми даде душата си, за да остане красива. Като ми доскуча от нея, защото започна да се моли да  й стана съпруг се обложихме ако ме убеди с кълбото, че си заслужава да е с мен, ще стана. Тя сама реши да загуби играта.Не искаше да рискува красотата й да се вижда само от един мъж.

-        И ти се гордееш с това? – попита възмутено момичето.

-     Просто ми беше забавно. – отвърна Агофелту

Димб се надигна от земята. Все още беше мокра, но усети, че лежи на нещо различно от трева – мек на допир плат. Погледна и видя, че е върху плаща на този мъж. Разбра, че играта е въпрос на найния собствен живот или смърт. Тя трябваше да впрегне всичките си умения, факти, познания и сладкодумие, за да го убеди в различна от неговата истина. Жената знаеше, че това не е човек.

-        Ще играя с теб, но искам да знам какво си ти? – твърдо попита Димб, вече застанала в седнала поза.

-         -Аз съм съзнанието ти – ухили се Агофелту.

-         Не, искам да знам истината – настоя тя.

-        Моята или твоята ? – попита мъжа – Мисля, че вече знаеш. Вие, Хората, сте интуитивни същества, но не слушате себе си.

Димб установи, че наистина беше така. Тя знаеше, че това е митично същество, за което четеше преди години в библиотеката с забранените книги. Единак.. Гордо чедо на Фаетон. Мислеше, че е просто приказка. Тя беше наясно и че всички негови „статуи“ са обикновени хора, поддадени на влиянието му, които причиняваха масови разрушения заради собствения си егоизъм.

-          Да играем! – Смело отвърна тя.

-       Хубаво е, че още имаш кураж! – с тънка усмивка каза Агофелту – Ще ми бъде забавно. Правилата са следните – на всяка моя картина, щракваш с пръсти и показваш твоя. После ще говорим.

Мъжът отново щракна с пръсти и в кълбото се появиха мъже, които отиваха на война, сълзите на жените и децата им. После последва битка, тези, които не умряха, се озоваха в кръчма, пълна с други жени, с които се забавляваха, забравили за предишните. Те пиеха вино, ядяха до пръсване и се кълняха във вярност на всяка следваща привлекателна жена. Край на картината.

Жената щракна с пръсти – появиха се хора в хубави дрехи и усмихнати лица на родители и близки, които видимо споделяха радостта си от различни щастливи събития.

Агофелту пусна нова картина – родители, които продаваха децата си заради хляб или ги изоставяха в непознати места, защото не ги искаха.

Димб с насълзени очи избра друга история – хора, изоставили семействата си, които със сълзи на очи се връщаха при тях и без думи просто ги прегръщаха. Родители, които търсеха безспирно децата си и като ги намереха не ги пускаха и такива, които им прощаваха прегрешенията и дори умираха за тях. В нейните картини нямаше връзки между мъже и жени, които не оставаха верни един на друг, но имаше такива, които жертваха всичко в името на децата си и плътно ги подкрепяха във всичко, което правиха. Имаше дори хора, които отвеждаха своите отрочета от домовете на техните съпрузи, за да ги спасят. Много родители със сълзи на очи посрещаха децата си след дълго отсъствие сякаш нищо не се беше случиха. Показваше се прошката и щастието, което се изпитваше от общата радост.

-        Показах ти, че няма истинска любов – заяви Агофелту.

-          А аз ти показах, че има, но само между родители и деца.. – отвърна Димб – едно е да виждаш само едната страна на монетата, защото тя винаги има и друга.

Агофелту  остана сериозен и погледна  момичето срещу себе си. Тя наистина имаше право, защото той се занимаваше само с едната страна от живота на хората, друго не му трябваше. Реши да я пощади сега, но си даде обещание, че другия, когато я види, ще е нейния край. Искаше да се позабавлява още за времето, което му оставаше..

-          Казах ти, че няма истинска любов, но въпреки това ще те пусна да я търсиш, защото ми е забавно да видя как сама ще се убедиш, че не е така. – Отвърна Агофелту и прибра кълбото си, превръщайки го в малко черно мраморно топче, което носеше в джоба си.

-          Казах ти, че има истинска любов само между деца и родители. А ако просто погледнеш от другата страна на монетата, ще се убедиш сам. – Отвърна Хирве. – Всичко е преходно.

Агофелту се изправи, подаде ръка на Димб докато изучаваше дълбоките й очи мълчаливо, взе си плаща и тръгвайки по пътя, каза:

-         Интересна си, разказвачке на истории. Понеже ми е забавно да гледам как се бориш с илюзиите на света на хората, ще те оставя жива. Засега. Вероятно няма да се видим повече, не и в този твой живот. Сбогом. – отдалечи  се, докато я гледаше със стъклените си очи Агофелту
    
– Аз вярвам, чеще се срещнем отново по един или друг начин. Прошката е неизбежна в живота на хората. Някак си е наложителна, стига да се поиска и даде. – Хирве усети отново унеса си и загледа силуета на мъжа. – Не обичам сбогуванията. Така че до нови срещи!

Мина около минута докато тя гледаше към Агофелту и той се обърна с гръб. Появиха се три огроми черни крила изпод плаща му и той се издигна към небесата. Погледа на Димб се замъгл, тя загуби сила и заспа.

Чу се тъжно цвилене. Жената се събуди, облегната на средата на езерото, в което беше паднала. С премрежени очи видя сиво черната Ванта и тъжните й очи. Кобилката стоеше до нея, а Димб се хвана с ръцете си за юздите и животното я издърпа на сушата. Тя остана така известно време. От топлината дрехите й изсъхнаха бързо. С големи усилия се качи на гърба на крантата и се отпусна. Явно беше имала интересен сън, който и се струваше толкова истински.

-          Води, накъдето ти видят очите, а аз малко ще си почина.. – Каза Димб и заспа на гърба на старото конче, което с бавни крачки продължи напред, носейки я на гърба си с усмихнати очи. – Казах ти, че илюзиите могат да се превърнат в истина...

Завистта между двете рози

-          Обичаш ли приказки? – Попита Валери  своя събеседник.

-          Да, че кой не ги обича? – отвърна Сейбър, който по принцип мълчеше и слушаше без да изказва мнение, освен ако не го питаха . Той често гледаше с тъмните си очи някъде извън хоризонта, без да дава знак, че изобщо присъства физически в настоящия разговор.

-          Е, значи ще ти разкажа една приказка, която вярвам, ще разбереш правилно и ще чуеш, не само ще слушаш.

Има разлика между това да се слуша и това реално да се чува какво се говори, както и да се разбира правилно. Доста хора не желаят да разберат думите и чувствата, които се влагат в тях. Или пък просто се правят, че са наясно и са целите в слух.

Имало едно време.. Не, всъщност времето е все още сега, непроменено към днешна дата, пълно със спомени от изминалите години.  Живеели две момичета, на разстояние точно десет минути една от друга, учили заедно, водели се най-добри приятелки. Споделяли всичко, или поне едната така си мислела. Дама от сравнително заможно семейство, без да съди или обвинява тези, които са от така наречената от обществото „бедна  класа“, защото тя обичала всички хора и не държала толкова на материалните неща. Затова и не ги ценяла твърде, отношенията и взаимното разбирателство определено за нея били по-важни..  Това  вероятно се тълкувало като нехайство и водело до злоупотреба.  Наричала се Синя Роза.

Другата дама била отгледана от самотна майка, живеела в доста лоши условия, според нея, за които постоянно говорела и мълчаливо обвинявала околните, както и тази нейна добра приятелка.  Наричала се Черна Роза. Тя определено завиждала за всичко материално, а с времето и платонично на приятелката си.  Отначало процесът бил скрит, някак невинен и под добри намерения, но  после вече не толкова,  получила се грозна картина.  Синя Роза не търсела  недостатъците в хората, а обръщала внимание на добрите страни, освен ако вече не се стигало до озлобление и натиск от страна на събеседника. Това непризнание на найните лични чувства, идеи, мисли, разговори и показване на реалните мотиви на даден човек да е с нея, будело в Синя Роза арогантност. Тя давала шанс за укрепване на приятелските взаимоотношения, но когато при втори или трети неуспешен опит,  Синя с чиста съвест напускала живота на съответния човек.

Та минавали годините на тяхното приятелство, събирали се на гости, излизали заедно и били много близки. Измисляли си весели истории, споделяли първи любовни трепети, карали се понякога по детски, но пак се връщали една към друга. Докато не завършили основното си образование и всяка поела в различно училище. Кандидатсвали заедно, приели ги, но Синя избрала друго място за учене. Оттам започнали разминаванията в техните познанства, обучение и срещите им се разредили.  Вярна на своята приятелка, Синя въпреки разликите, винаги я търсела да поддържат връзка, не могла да завърже нови познанства, трудно се доверявала. Черна започнала да излиза с други хора, времето с приятелката й накъсяло, но въпреки всичко поддържали връзка. Тогава обаче започнала да се прокрадва завист в сърцето на  Черна – нейното учебно заведение не било толкова хубаво като на Синя, която си била уредила мястото в него, оттам и бъдещето.. Това разбира се, не е така. Всички училища са типични, а професията се решава от самия човек. 

Когато завършили образованието си, решили да учат за университет.  Черна си купила лекции за подготовка, Синя платила за курс за обучение и до деня на кандидатсване тя не знаела, че приятелката й ще е на изпит за студенти. Тя се готвела усърдно по три предмета за кандидатстудентски изпити. Черна избрала само един, за които имала материалите, но не я приели в този университет. Тя  се заслепила от озлобление, защото „не стига, че си е платила всичко, че е учила в по-добро заведение, а пък и гадже си има“. Синя наистина си намерила половинка по време на кандидатстудентските изпити, без да го планира. Той бил първата й любов. Оттам тръгнал крайния срив в отношенията между двете момичета. И двете се запознали с нови хора, но Синя избрала те да й станат приятели без да очаква нещо от тях, докато Черна в съденето си в колко по-добро положение са останалите от нея, избирала само хора, които са в по-лоша от нейната ситуация. Това станало обкръжението й.

С времето Черна роза започнала да завижда за всичко материално, любовно и платонично на Синя. Тя по – скоро се опитвала да го разруши през думи на една пресилена загриженост и налагане на лично мнение, което да се приеме като вярно. Тя също така говорела с най-близките на Синя против дадено обстоятелство или човек в живота на приятелката си.  Това нямало как да се скрие,  натиска не можел да се избегне, а явната неудовлетвореност и завист на Черна също нямало как да се обуздае.

Постепенно ,с  общуването и постиженията на Синя, завистта на Черна нараствала, превърнала се в чиста злоба, създавали се множество тайни и измисици за злепоставящи ситуации.

Така чистите детски отношения на момичета, които  имали общи неща, разказвали си истории и се забавлявали заедно,  се превърнали в едностранна борба между възрастни, които си мерели  постиженията в обучението, любовта и професионалната реализация без дори да се говори по въпроса директно.  Споделянето на времето на Черна и Синя се превърнало в тегоба, натиск от едната страна и самозащита от другата.  Те не говорели открито, а със заучени фрази. Черна искала да накара приятелката си да пропадне, а пък Синя започнала да премисля всяка своя дума, което й дотягало все повече.

Стигнало се до генерална промяна в техните животи.  Пътя, някога преплетен с общи нишки, бил погубен. Черна тръгнала в една посока – строго материална, Синя напротив – последвала любовната и се преместила в друг град, където се утвърдила като личност и присъствие. Да, тя действително пропаднала в даден момент от живота си, който може би някогашната й приятелка искала да й спести, но не съжалявала за нищо. Синя се изправила, продължила напред със своите ценности и убеждения, сама, но истинска и открита. Черна на свой ред  останала в положението, което си избрала – да наблюдава дребнаво от страни, да смята цените на поредните материални придобивки, да стои в неудовлетворителни отношения, изпълнени с тайни и недоизказване, също самотна. Често говорела против Синя, а в същото време и се разстройвала много, защото вече не можела да й повлияе.

Завистта води до злоба, а тя до загуба на ценности от съзнанието,  липса на посока и хора, с които да има общо движение.  Тайните водят до покваряване.  Черна до последно криеше материали за изпити и опции за професионална реализация, а Синя споделяше всичко. Това подклаждаше още повече злобата, вече превръщаща се в омраза, че „на нея всичко й се дава на готово“. 

Що се отнася до работната сфера,Черна и  Синя  са в различни такива, но докато едната роза уважава всяка форма на труд и не съди, другата смята, че именно връзките и лъжите, а не личната квалификация  водят до професионален избор на развитие без да съзнава, че за да се изградят тези връзки, се влага  много време, учене, доверие и взаимно изясняване. Изискват се различни умения, които не всеки притежава, защото човек е силен в дадена област, лично негова.

До днес Синя и Черна не поддържат връзка. Едната се придвижва самостоятелно и търсейки истински сподвижници в нейната посока, другата не се мърда изобщо в никаква посока като избягва да мисли за това, криейки се под думите, че по-лесно е така.

В рамките на пет години двете се засякоха случайно, в заведение, едната с новите си познанства, от които черпи информация и са с еднакво положително духовно мислене, другата с все същите хора от преди години, които за тези години си стояха в същата безпосочност заедно с нея. Не се поздравиха, Черна се направи, че не вижда Синя роза. Това, след близо  осемнадесет години приятелство.  То наистина беше такова, но хората се променят, поддават се на завист, оттам на злоба, което води до безвъзвратна загуба.

Сейбър слушаше, явно беше чул всичко. С обичайното си замислено изражение и някак далечен тъмен поглед, каза просто:

-          Това не е истинско приятелство.

-          Да, така е. – отвърна Валери – Някога беше, до осми клас. Истинското приятелство значи да приемаш човек, какъвто е, без да търсиш услуги от него, да му завиждаш за неговите постижения, защото той има също лични такива и най-вече независимо колко време минава, при всяка среща или телефонен разговор да си говорите, сякаш сте се разделили вчера.

-          То е нещо като старото вино. С времето става все по-добро. – отвърна Сейбър носейки  две чаши за червено вино  - Да пием за истинското приятелство и за липсата на завист.

Време да се каже "Достатъчно"

Няколко дни си припомнях случки и хора, които в мое присъствие и не само заявяваха, че са вършели сами нещата при положение, че не е точно така...Но това си е тяхно мислене, не ги обвинявам.

В този ред на мисли реших, че наистина е крайно време да кажа „Достатъчно“, което е трудно предвид  факта, че съм свикнала винаги да съм внимателна, уважителна и да давам колкото мога подкрепа. Смятам, че това мислене е погрешно, защото нито подкрепата е искана, нито вниманието и уважението оценени.

Дори на пръв поглед неприятно, абсолютното игнориране е полезно донякъде за съхранението на личността. Макар че е по-добре да се казват нещата такива, каквито са в очите на този, който трябва. Човек обаче поради неказването на „Достатъчно“ на себе си, често пъти му идва в повече и му става  наистина некомфортно, безинтересно  и безсмислено да говори изобщо за миналите ситуации.

Обаче остава усещането, така висящо на недоизказани думи. Но това не значи, че човек е лош, напротив, че отстоява принципите си – да уважава личността на другия без да го обвинява. Всеки има глава на раменете си да помисли и да види за какво става дума в едно взаимоотношение. Оттам нататък всичко е избор и времева рамка.

                За всяко нещо, казано или не, си идва времето. За случки, които са минали или настоящи, идва момент на изясняване. Той не е чакан, напротив, просто се случва.

Та да се върна на „Достатъчно“ и времето, когато да се каже, защото е безсмислено да се преследва нещо, което не е желано или интересно.  Нещо, което не е личното за един индивид.

                В живота си човек може да има доверие само на себе си, отчасти на близките си, а истинските приятели.. Ех, те са  малко и толкова редки за намиране, почти като естествените перли в мидите или може би диамантите. Затова е добре да се пазят, стига да има какво да се съхранява и връзката между две личности да е стабилна.

Когато сред всички премълчани или казани обвинения, освен целия стрес от нещо неизпълнено, защото ако човек не е професионалист и се захване с дейност, която не му идва от вътре, той страда много. Чувството  за задължение пред себе си и пред другите е пагубно. Човек започва да си мисли, че трябва да го свърши по най-добрия начин, който за всеки е различен. Освен това в крайна сметка излиза виновен, защото към него е имало очаквания, изисквания и те са дотолкова насадени, че той забравя за своята душа и желания. Е, тогава е времето да се каже „Достатъчно“ на безинтересните неща, на  мълчаливо и гласно обвиняващите хора, независимо, че са били или са близки.

Такъв опит наистина боли, но е по-добре да се продължи напред по личния път и интереси, отколкото да се тъпче по места, които са твърде далечни от само-съзнанието на индивида и да се изпълняват чужди прищявки. Дори един човек да изглежда сам, не е така, защото с времето и вярата се появяват точно неговите съмишленици, наричани по-скоро приятели. Тогава не е нужно да се търсят партньорства с различни личности, от които може да се научи много, но са на друга вълна на мислене или да се изпълняват необосновани и неказани  изисквания.

„Достатъчно“ значи да се върнеш към себе си, желанията на сърцето, личните цели и да се търсят пътища за постигането им с малки стъпки. Това е само приемане, без отсъждане и носи усмивка. Често пъти има негативни опити, но от тях се учи много по-бързо кога да се каже „Достатъчно“ и да се живее пълноценно, в мир и щастие със себе си. Без задължения.

Щастието и лудостта на наивника

Шекспир е казал: "Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай."

Докато слушах романтичната джаз колекция, размишлявах. Над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений Шекспир. В неговите думи има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не иска да ги приеме.
Много хора имат очаквания, които прехвърлят над всички около тях под формата на обвинения, че са "нагли", "безотговорни", "несериозни" и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи за себе си като честно погледне в сърцето си.
Така или иначе болка във взаимоотношенията винаги има - заради разочоравания, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност.Честа причина за това е страха от самозаявяване или загуба на приятелство или партньорство. Истината е обаче много проста, когато един човек не събира смелост да заяви себе си пред другите, това значи, че очаква от тях или най-малкото те да се сетят. Как да стане това, като никой не съумява да разчете точно мислите на събеседника си? Получава се една игра на котка и мишка в очакване другия да направи нещо, за което той даже не знае, че трябва да го прави, а и не вижда причина за това, защото има друга мотивация и цел, за която даже не са го питали. Приема нещата така, както ги чуе, често без да задълбава или да рови твърде много заради собствените си предразсъдъци.
Доста отношения се развалят като не се казват нещата и се търсят несъществуващи причини заради разочаровани очаквания. Винаги, когато се чака нещо от някого, има разочарования. Това е безспорен факт.
Много хора очакват нещо от другите, защото или искат да ги манипулират, или защото смятат, че те мислят точно като тях, а те даже и не подозират, защото е доста далече от техните мисли.. А къде остават идеите на самата личност? Кой я пита за нейните цели, причини и стойности? Почти никой. Освен ако тя не заяви сама себе си чрез думи, които да се разберат правилно.
Ако се погледна на живота като на представление, то обикновено се свързва с радост от присъствието там и с изпълнение на различни роли от актьори. Едни са забавни, други по - задълбочени в това, което вършат,  а трети са просто прехвърчащи като пеперуди в отношенията си, гонейки лична полза. Важно е да се установи точно кой каква роля играе в собствената сцена и да се радва на присъствието на тази личност там такава, каквато е и споделянето на общите моменти, които винаги съществуват. Наистина животът е твърде кратък, за да се губи в многоточия и дългоопашати приятелства или партньорства, които носят неудовлетворение най-малко с премълчаванията и лъжите си.
Затова представлението винаги се гледа с радост, споделя се, макар че после боли, но така се гради житието и опита, за да има пълноценност и визия.
Та това си мислех над думите на Шекспир, поради поредните очаквания, които ми бяха прехвърлени, придружени с обвинения... Да, вероятно е малко или много егоистично, но в крайна сметка за мен е важно да съхраня себе си и собствената си личност, защото тя ми дава сила, радост, обич и състрадание да приема всички такива, каквито са на мястото, където са по пътя в моя и техния живот. Без излишни очаквания, с щастието и лудостта, типични за мен, наивната. Без (само) обвинения. Правя това, което чувствам добро за себе си и за другите от своята гледна точка, а дали го разбират или не, не смятам да гадая.

Когато сме истински: Историята на един изоставен „бачкатор“

Шон се возеше в автобуса. Извади мобилния си телефон и се обади на Марк.

„Познаваш ли бракоразводни адвокати?“ – гласът му звучеше твърдо.

От този момент нататък той разказа своята житейска история. Болката, самотата, неразбирането и дълбокото разочарование се усещаха от всички слушатели по неволя в превозното средство.

Четиринадесет години брак сякаш умираха изпод думите и променливия му тембър. Обвинения, прозрения и вътрешна борба пропиваха цялата му изповед.

„Работех много. Не й обръщах внимание и в един момент тя спря да ми споделя. Колкото повече отивах към нея, Ванеса се отдалечаваше.  Смених работното си място заради нея. Тя постоянно ми вдигаше скандали, че закъсянявам и ме обвиняваше, че имам любовница. Друга жена не съм поглеждал за това време, обожавах я.. А тя криеше от мен много неща и започна да излиза с друг“

Сълзите напираха в очите на Шон, докато разказваше. Опитваше се да запази самообладание. Прескачаше от твърдост в тъга и страдание до желание за власт и агресивно неприемане на фактите. За всяко нещо си има причина и вината винаги е на двамата човека във връзка. Ако единия се страхува вследствие на нежелано поведение и не смее да говори, другия никога няма да разбере какво точно се случва, защото си мисли, че всичко е наред. Това е ситуация, допускана в много семейство. Липса на диалози, която води до отчуждаване.

„Ако хвана Коста, ще го счупя от бой. Заради него изчезнаха много неща от къщата ми. Ванеса го защитаваше. Ако тя се върне при мен, нищо няма да е същото. Тя ще трябва да живее по Моите правила.“

Шон се Бореше със себе си и чувствата си. Не искаше да приеме смъртта на тази  любовна история и се насочваше към драмата, сякаш че тя ще превърже сърцето му. То никога нямаше да стане отново цяло за Ванеса и тяхната връзка, колкото и да го лепеше.

Маската на властта не винаги е успешна, дори буди съжаление, което е най-тежката присъда за всяка личност. Не е нужно човек да се прави на Господ, когато се чувства  нищожен заради болката, която изпитва. Тя се преодолява и води към нов опит и възкресение на отдавна изгубени чувства.

Когато краят на отношенията настъпи, значи могат да са само променени, никога истински както в началото. Този процес е просто началото на нещо различно, което се преживява с повече мъдрост. Дори получена през гняв и сълзи.

„Тя е майката на детето ми. Няма да я изгоня от къщи ако се върне“

Надеждата често се бърка с отчаяние да се случи нещо по различен начин. Уви, неуспешно. Когато има отказ да се приемат нещата такива, каквито са, човек се заблуждава с илюзии, които бърка с надежди за по-добро бъдеще. Иска се сила, за да се вземе решение за раздяла и да се продължи напред по пътя.

„Ванеса се изнесе. Майка й беше привързана към мен. Тя ми звънна по телефона да пита какво се случва. Казах й да пита дъщеря си.“

Когато се намесят трети лица във връзката между двама, става опасно. Има неяснота и скрити конфликти. Хората е добре да говорят един с друг открито, без да прехвърлят отговорността на някой друг или да игнорират случилата се ситуация, скрити в пясъка на мислите си с воали от чувства. Тези преживявания водят до миражи, които за съжаление не са истински.

„Тъща ми каза да си намеря друга жена и да продължа напред. Не мога да го направя и не искам да търся. Няма как да погреба своите чувства“

В отхвърляне на част от живота и късане на поредната страница, човек става разкъсан. Като стара, опърпана книга, която става само за разпалване на огън в камина.  Преодоляването на болката е трудно, но душата го иска, за да стане светла отново и да се преоткрие чрез нови пластове.

Трудно е да си същия като вчера, но е невъзможно да останеш в едно положение като си мислиш, че  продължаваш напред.

„Стига съм те занимавал,  ще ти донеса питие, което да споделим. Лека вечер“

Сред всички казани думи и излети чувства, се губи същността на случката, но човек става по-силен и се лекува несъзнателно дори без да го иска. Мислите и недоволството остават, но те са преходни. Любовта в сърцето или се ражда, израства и умира, или се превръща в привързаност, приятелство и отдаденост или просто в погребани чувства и думи. Това обаче е двустранен процес, разговори и вземане на общи решения. Всичко останало е просто едно недоразбиране, което води до загуби и необмислено поведение