Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Години минават А тази любов Е все така мълчалива  И остана неизживяна Нима това е истината? За отношенията в живота? Когато се срещне любовта? Онази, истинската, изпълваща Душата, която в своя захват Я души, за да не приеме, Че може да има друг човек От който да зависи мнимата свобода. Не вярвах, но и вече не страдам Защото всеки избира Дали да се бори за любовта Или да остане в комфорта На вечно очакване, Че някой отвън ще дойде Да разбие на пух и прах Познатото Не става така, нужни са сили И живец за борба Срещу масовото възприятие "Комфорта е важен Там ще дойде леко любовта" В Мълчания. Уви, не става така Веднъж се срещат душите, Които се разпознават една друга И бягат далече Така, както от вълк бяга козле Защото на страха очите са големи Това и принуждава обвивката Да се превърне в "Супер жена" За себе си, защото е отхвърлена В абстракцията на думите, Които се различават от дела. Ах, мъжете ли? Ех, как ги обичам В тяхното постоянно бездействие И тишина, защото с

Тази история е тъжна  За двама, които се обичаха някога.  Но по различно време.  И сърцата им изстинаха С неизказаните думи По Телефона  От Бездействията И Страховете.  Тъжна телефонна линия. Единия да е влюбен А  другия просто приятел Да вижда в очите на лудия Обсебващо, някак си. Настана и времето За прекъсване. Защото влюбения Е невписващ се В живота на този, когото обича И затова е по-добре да си тръгне А другия? Той има приятели, Които много обича  Не гласа от другата страна на телефона си Тъжно е. Когато някога помагаш на възлюбен А той не те вижда по този начин. Тръгваш си  С Тихи стъпки Напускаш живота му Въпреки болката И подпухнолостта на очите ти. От Тъжна Телефонна Линия. Казвайки си: "Не биваше, Защото знаех какъв ще  е изхода"

                Във вечерите, когато се чувствам        Самотна и някак си счупена Чувам мелодия Която ми напомня, че някога И аз дълбоко обичах Но нямаше смисъл Защото и днес самотата Стои на прага пред вратата ми Влиза и сяда на масата За да нищим истории От времето,  когато си мислех Че всичко този път ще е вечно  А всъщност не беше Както е било винаги Четейки "Ти пак ще обичаш" Сълзите пак ме въвличат В играта си Подобно на мъжките пръсти Търсещи утеха в косата ми И после си тръгвах, Защото съм им безразлична. Кому е нужно това Двуличие? Събирайки парчетата на душата си Залепях отново сърцето си, За да се отвори наново раната Да не се чувствам обичана От този, когото така силно исках. И тогава търсех утеха в бюрото си Където усилено пишех стихове, За да забравя поредната пародия На взаимност. Днес пък, започнах да рисувам Ей така, за разнообразие И да излекувам по-бързо душата си В подготовка за следваща среща "Какво ли ще бъде?" С новите замъци от илюзии Водещи

  Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Която умело изгражда здрава с

  Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.