Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  Дали ще е добре или пък не? Не зная. Но мисля си, че е добре да построя стена Между себе си и другите, особено мъже, Защото съм в емоционална безнадеждност И иронично, във финансвата също е така. А хората не искат да се товарят С допълнително житейско карго Дори на първо четене да изгарят От страст към мимолетното танго Доскоро вярвах, че имам шанс да се подобря В любовните въпроси и студа Който излъчвам някак си дълбоко Но днес проглеждам с яснота Че целя се май твърде нависоко.  Затова си мисря, че една стена Ще подобри на мен и близките живота. Аз винаги съм си била все така, Живейки в само-избрана самота. Така и свикнах, няма нужда от въпроси В моята разбитост не търся вече суета Да споделям болката си с други, Които си имат достатъчно и без това.  И винаги ще давам мъдрите съвети, Но себе си, едва ли, по-добре да съм Стена. Защото важно е човек да вижда красотата, Не всеки обаче може да се похвали с чудеса.

  В началото общуването ни бе някак си магично И разговорите ни откриваха нови светове Които в часовете си на телефон разлиствахме Откривахме се всеки път в  спомените заедно Познавахме до болка своите гласове Но днес световете ни станаха различни А зная, аз подтикнах те да започнеш на чисто Наясно бях, че след това не ще останеш с мен Но въпреки това си заслужаваше до капка риска, Аз ще се преборя с гордостта в самота, Която така добре и ясно до безбожие, умея го Това направи истиността в любовта ни платонична И трябваше да си остане до последно все така. Сега е късно, а ние сме като отдалечени мишки, Със знанието, че продължим ли, край завинаги ще е това. В очакване мълчанието да убие всичко Е някак лесно, вместо да се каже с уста. Макар че всяка наша лична среща будеше искра Не бе достатътчна да се разпали любовния пожар С опита да бъдем романтично и физично близки Всеки от нас показа своите истински рога, а и жила Ти казваш, че не искаш с мен да се обвързваш,  Докато аз се залъгвам

  Днес спрях да търся любовта, Защото повечето пъти срещнах безразличие Безспорно повече и не от една страна Уви, неподходящите мъже привличам Отблъсквайки ги с моето различие Или пък интензитета ми на чувствата? Каквато и да е причината, аз съм решителна Не е за мен това преследване и суета. Омръзна ми да чакам обаждания, срещи, незначителен Интерес в очите на отсрещните огледала От днес за вчера казвам случва се Човек е вътре или вън в една съдба Останалото е само-илюзия  без контакт На две сърца и несподелящи взаимни трепети Днес спрях да търся любовта И все пак, благодарна съм, Че имах шансове да се докосна до мъжествена душа Оттук нататък ще следвам ветровете си,  Изглежда те ще си останат завинаги  моята лютивина.